— Ще му кажеш ли по кой път ще минем? — попита Мерлин, защото имаше два възможни пътя. Единият обикаляше по крайбрежието — това беше пътят, който обикновено се използваше през зимата, а другият беше Тъмният път, за който повечето хора смятаха, че е непроходим през зимата. Мерлин се надяваше, че като минем по Тъмния път ще можем да изненадаме Диурнач и ще успеем да си тръгнем от Инис Мон едва ли не преди да е усетил, че сме дошли.
Кадуолън се усмихна за първи път тази вечер.
— Той вече знае — каза кралят, после погледна към Сийнуин, най-светлото лице в задименото тъмно помещение. — И без съмнение вече с нетърпение ви очаква.
Наистина ли Диурнач знаеше, че ние имаме намерение да минем по Тъмния път? Или Кадуолън само предполагаше? Плюх за всеки случай, за да предпазя всички ни от злото. Скоро щеше да настъпи зимното слънцестоене — дългата нощ в годината, когато животът лудо се завърта, надеждата едва мъждука, а демоните властват във въздуха и точно тогава ние щяхме вървим по Тъмния път.
Кадуолън ни мислеше за глупаци; Диурнач ни чакаше, а ние се увихме в дебелите кожи и заспахме.
На следващата сутрин слънцето изгря, превръщайки околните върхове в ослепителни бели остриета, причиняващи болка в очите. Небето беше почти ясно. Духаше силен вятър, който вдигаше сняг от земята, превръщайки го в облаци от блещукащ сребърен прах. Ние натоварихме понитата, приехме овчата кожа, с която мрачният Кадуолън ни дари на прощаване и тръгнахме. Тъмният път започваше малко по на север от Каер Гей. Край този път нямаше селища, нямаше стопанства, нямаше кой да ти предложи подслон, нямаше нищо друго освен един неравен каменист път през дивата планинска верига, която пазеше кралството на Кадуолън от Кървавите щитове на Диурнач. Два кола бележеха началото на пътя и двата бяха увенчани с човешки черепи, покрити с парцали, от които висяха и подрънкваха ледени висулки. Скелетите бяха обърнати на север към Диурнач — два талисмана, които трябваше да спрат злия крал да не прекосява планината. Видях как Мерлин докосна железния амулет на врата си, когато минавахме между двата черепа, и с ужас си спомних неговото обещание да започне да умира в момента, в който стъпи на Тъмния път. Щом ботушите ни заскърцаха по девствения сняг, покрил пътя, разбрах, че тази смъртна клетва е започнала да действа. Наблюдавах Мерлин, но не забелязах никакви признаци на умора, въпреки че целия ден, обвити в облака на собствения с дъх, вървяхме с мъка по хлъзгавите снежни склонове. През нощта спахме в една изоставена овчарска колиба, чиито сламен покрив за наш късмет все още се крепеше върху старите греди. Събрахме от изгнилата слама, виснала от покрива, и запалихме огън, който едва мъждукаше в снежната тъмнина.
На следващата сутрин едва бяхме изминали четвърт миля, когато над нас и зад нас прозвучаха рогове. Ние спряхме, обърнахме се и засенчихме очите си с ръце, за да видим хълма, по който се бяхме смъкнали предишната вечер. На билото стояха петнадесетина мъже, всички с щитове, мечове и копия. Щом видяха, че са привлекли вниманието ни, те се спуснаха стремглаво, хлъзгайки се по опасния заснежен склон. Придвижването им вдигна големи снежни облаци, които вятърът понесе на запад.
Моите хора без да чакат заповеди се подредиха, свалиха щитовете си от раменете и насочиха копията си напред, изграждайки стена от щитове напреко на пътя. Бях направил Исса заместник-командир на мястото на Каван и сега той изръмжа на войниците да се държат здраво, но едва бе изрекъл това, когато разпознах странния знак, изрисуван на един от приближаващите се щитове. Беше кръст, а аз познавах само един човек, който използваше този християнски символ за своя щит. Галахад.
— Приятели! — викнах аз на Исса и хукнах. Вече ясно виждах приближаващите мъже — всички бяха от моите хора, останали в Силурия, принудени да служат като дворцова охрана на Ланселот. На щитовете им все още стоеше мечката на Артур, но начело беше кръстът на Галахад. Той махаше с ръка и крещеше, аз също, така че успяхме да се чуем едва, когато се прегърнахме.
— Лорд принц — поздравих го аз и пак го прегърнах, защото той беше най-добрият от всичките приятели, които съм имал на този свят.
Имаше руса коса, а лицето му беше толкова широко и силно, колкото тясно и хитро бе лицето на неговия полубрат Ланселот. И той като Артур внушаваше доверие от пръв поглед, и ако всички християни бяха като Галахад мисля, че щях да взема кръста още тогава.
— Цяла нощ спахме на открито там отвъд билото — махна той назад по пътя — и почти замръзнахме, а вие сигурно сте почивали ей там? — попита Галахад и посочи към тънката струя дим, която все още се носеше над нашия огън.