— На сухо и на топло — казах аз. След като новодошлите се поздравиха със своите стари другари, аз ги представих един по един на Сийнуин. Всеки от тях падна на колене пред нея и се закле да й бъде верен. Те всички бяха чули как Сийнуин беше избягала от своя годеж, за да бъде с мен и вече я обичаха заради тази постъпка, затова сега всеки протегна голото острие на меча си, за да го докосне тя с царствената си ръка.
— А другите къде са? — попитах аз Галахад.
— Отидоха при Артур — смръщи се той. — За съжаление нито един от християните не дойде. С изключение на мен.
— Мислиш ли, че всичко това си струва заради един езически Свещен съд? — попитах аз като посочих към пътя пред нас.
— В края на този път е Диурнач, приятелю — каза Галахад, — а доколкото разбрах, този крал е едно голямо зло, също като дявола и всичките му изчадия. Задача на всеки християнин е да се бори със злото и затова ето ме тук.
Той поздрави Мерлин и Нимю, след това прегърна Сийнуин, защото двамата бяха равни по ранг.
— Вие сте жена с късмет — чух го да й шепне. Тя се усмихна и го целуна по бузата.
— Още повече сега, когато и вие дойдохте, лорд принц.
— Така е, няма съмнение — каза Галахад, след това отстъпи назад, погледна към мен, после пак към Сийнуин. — Цяла Британия говори за вас двамата.
— Защото в Британия е пълно с мързеливи клюкари — озъби се Мерлин свадливо — а нас път ни чака, ако, разбира се, вие двамата сте свършили с клюките.
Лицето на Мерлин беше изпито, а самият той беше много сприхав. Отдадох го на възрастта му, на тежкия път и на студеното време и се опитах да не мисля за неговата смъртна клетва.
Преминаването на планината ни отне още два дни. Тъмният път не беше дълъг, но беше много труден — изкачваше се стръмно нагоре или се спускаше в дълбоки клисури, където и най-малкият звук ехтеше, отразен от заледените склонове. Намерихме едно изоставено селище, където прекарахме втората нощ. Къщите бяха кръгли, градени от камък, а около тях имаше стена, висока колкото човешки ръст. Оставихме трима войници край стената да наблюдават проблясващите под лунната светлина хълмове. Нямаше с какво да запалим огън, затова седнахме близо един до друг. Пяхме и разказвахме стари истории, за да не мислим за Кървавите щитове. Галахад ни съобщи последните новини от Силурия. Брат му не пожелал да живее в старата столица на Гундлеус, Нидо, защото била много далече от Думнония и защото в нея нямало никакви удобства, а само една рушаща се римска казарма. Затова Ланселот преместил управлението на Силурия в Иска, голямата римска крепост, която се намира непосредствено отвъд река Уск, почти на границата на Силурия, на един хвърлей от Гуент. Това беше най-близката до Думнония силурска крепост.
— Той обича мозаечни подове и мраморни стени — каза Галахад — и е доволен, защото в Иска има достатъчно мозайки и мрамор. Освен това събира около себе си де що има друиди из Силурия.
— В Силурия няма никакви друиди — изръмжа Мерлин. — Свестни, имам пред вид.
— Е, тогава той събира всички, които се наричат друиди — каза Галахад търпеливо. — Има си двама, които особено цени и им плаща, за да правят магии.
— Срещу мен ли? — попитах аз и стиснах дръжката на Хюелбейн.
— И срещу теб — каза Галахад, погледна към Сийнуин и се прекръсти. — След време ще му мине — добави той, за да ни ободри.
— Ще му мине като умре — обади се Мерлин, — пък даже и тогава може да не му мине и сигурно ще отнесе злобата си през моста от мечове. — Мерлин потрепери, не защото се страхуваше от враждебността на Ланселот, а защото му беше студено. — И кои са тия така наречени друиди, които той цени толкова много?
— Внуците на Танабурс — каза Галахад. Усетих една ледена ръка да протяга пръсти към сърцето ми. Аз бях убил Танабурс и въпреки че имах право да отнема душата му, знаех, че само един смел глупак може да убие друид — смъртното проклятие на Танабурс все още тегнеше над мен.
На следващия ден вървяхме бавно заради Мерлин. Той твърдеше, че е добре и че няма нужда от помощ, но твърде често залиташе, лицето му изглеждаше прежълтяло и измършавяло, а дишането му беше хрипливо и накъсано. Като тръгвахме сутринта се надявахме, че до вечерта ще минем и последния проход, но в края на късия ден едва бяхме започнали да се изкачваме към прохода. През целия следобед се катерихме, следвайки извивките на Тъмния път. Всъщност това нещо изобщо не може да се нарече „път“, защото беше просто една ужасна камениста пътека, която по няколко пъти пресичаше някакъв замръзнал поток с хиляди малки заледени водопади. Понитата непрекъснато се подхлъзваха и понякога изобщо отказваха да вървят, ние като че ли повече време отделяхме, за да ги подкрепяме, отколкото, за да ги водим. И все пак когато нощта скри и последната студена светлина на запад, ние стигнахме до прохода и той изглеждаше точно така, както го бях видял в трескавия си сън на връх Долфоруин. Беше точно толкова мрачен и точно толкова студен, само дето го нямаше черният талъсъм. Тъмният път се спускаше стръмно към тясната крайбрежна равнина на Лейн и тръгваше на север по брега.