А Инис Мон беше отвъд този бряг.
Дотогава не бях виждал благословения остров. През целия си живот бях слушал за него, знаех за силата му и съжалявах за разрушенията, предизвикани от римляните през Черната година, но никога не бях виждал Инис Мон със собствените си очи, само в съня на Долфоруин. Сега в зимния сумрак гледката нямаше нищо общо с красотата, която бях видял в съня си. Островът не беше огрян от слънцето, а беше потънал в черната сянка на огромен облак и изглеждаше тъмен и заплашителен, а мрачният блясък на черните езера, които се виждаха между ниските хълмове, му придаваха още по-страшен вид. По острова почти нямаше сняг, но скалистите му брегове бяха побелели от вълните на сивото невзрачно море. Паднах на колене, когато видях острова, както и всички други с изключение на Галахад, но дори и той се отпусна на едно коляно в знак на уважение. Като християнин той понякога мечтаеше да отиде в Рим или дори до далечния Йерусалим, ако това място изобщо съществува. Инис Мон беше нашият Рим и нашият Йерусалим и в този момент ние виждахме свещената му земя.
Но едновременно с това ни бяхме и в Лейн. Бяхме преминали неозначената граница и малкото селища в крайбрежната равнина под нас бяха във владенията на Диурнач. Полята бяха покрити с тънък сняг, над колибите се виеше дим, но не се виждаше жив човек и ние всички се чудехме как ще стигнем от сушата до острова.
— При провлака има лодкари — каза Мерлин, прочел нашите мисли. Единствено той беше ходил на Инис Мон, но много отдавна, години преди да е знаел за съществуването на Свещения съд. Беше ходил, когато тези земи още принадлежели на Лиодеган, бащата на Гуинивиър, преди да дойдат корабите на Диурнач от Ирландия и воините му да прогонят Лиодеган и неговите осиротели дъщери от тяхното кралство.
— Утре сутрин — каза Мерлин — ще отидем до брега и ще платим на нашите лодкари. Докато Диурнач разбере, че сме стигнали до земите му, ние вече ще сме си тръгнали.
— Той ще ни последва на Инис Мон — рече Галахад нервно.
— А ние вече ще сме си тръгнали и от там — успокои го Мерлин и кихна. Изглеждаше ужасно настинал. Носът му течеше, беше блед и от време на време неконтролируемо трепереше, но измъкна някакви прашни билки от малка кожена торбичка, глътна ги с шепа стопен сняг и заяви, че вече е добре.
На следващата сутрин изглеждаше много по-зле. Бяхме прекарали нощта между скалите без да посмеем да запалим огън, въпреки че Нимю направи магия да останем незабелязани, като използва череп от пор, който намерихме някъде из планината. Нашите часовои цяла нощ наблюдаваха крайбрежната равнина, където се виждаше мъждукащата светлина на три огъня — единствените признаци на живот. Ние останалите се бяхме свили един до друг край скалите, треперехме и проклинахме студа и се чудехме дали някога ще свърши тази нощ. Утрото най-после дойде, но бе толкова сиво и мрачно, че далечният остров изглеждаше още по-заплашителен. Поне магията на Нимю изглежда действаше, защото никой не пазеше края на Тъмния път.
Мерлин вече се тресеше целия и беше твърде слаб, за да върви. Затова четирима от хората ми го понесоха в носилка, направена от наметала и копия и ние всички тръгнахме надолу по хлъзгавия склон. Тук пътят беше пропаднал и коловозите му, здраво замръзнали, извиваха между дебели дъбове, крехки бодливи зеленики и занемарени нивя. Мерлин пъшкаше и трепереше, а Исса се чудеше дали да не се върнем.
— Ако прекосим отново планината — каза Нимю, — това със сигурност ще го убие. Продължаваме.
Стигнахме до едно разклонение и там за първи път видяхме знак, оставен от Диурнач. Беше един скелет, овързан с въже от конски косъм и закачен на кол така че сухите му кости да подрънкват, разлюлявани от студения западен вятър. Три врани бяха заковани на пръчка, оставена под човешките кости и Нимю помириса втвърдените им крила, за да разбере каква магия е била направена с тяхната смърт.
— Пикай! Пикай! — успя да каже Мерлин от носилката. — Бързо, момиче! Пикай! — Той се закашля ужасно, после обърна глава, за да изплюе храчката в канавката. — Няма да умра — каза си той. — Аз няма да умра! — После отново се отпусна в носилката, докато Нимю клечеше край кола. — Диурнач знае, че сме тук — предупреди ме Мерлин.