— А той тук ли е? — попитах аз и клекнах до стареца.
— Някой е тук. Внимавай, Дерфел. — Той затвори очи и въздъхна. — Толкова съм стар — промълви Мерлин, — толкова ужасно стар. А тук шества злото, навсякъде около нас — поклати глава. — Занеси ме до острова, само това, само стигни до острова. Свещеният съд ще оправи всичко.
Нимю свърши, после изчака да види накъде ще литне парата от урината й. Вятърът я отвя към дясното разклонение и това знамение определи накъде да тръгнем. Преди да потеглим, Нимю отиде при едно от понитата и извади една кожена торба, в която имаше елфови стрелички и орлови камъни. Даде от тях на всеки копиеносец.
— За защита — както обясни, слагайки един змийски камък и в носилката на Мерлин. — Напред — заповяда ни тя.
Вървяхме цяла сутрин, но крачката не ни спореше, защото трябваше да носим Мерлин. Не видяхме жива душа и това вся ужас в сърцата на хората ми — сякаш бяхме дошли в страната на мъртвите. Имаше самодивско дърво и бодлива зеленика в горичката, имаше дроздове и червеношийки, но нямаше крави, нямаше овце, нямаше и хора. Наистина видяхме едно селище, над което се извиваха струйки дим, но то беше далече и не забелязахме никой зад каменните стени.
Въпреки всичко в тази мъртва страна имаше хора. Разбрахме това, когато спряхме да починем в една малка долина с поточе. Водата в поточето едва се процеждаше, притисната от леда, сковал бреговете, които се виеха между ниски черни дъбове. Ние бяхме седнали под дърветата, простряли над нас клончета, застинали в прегръдката на снежнобяла скреж. Гуилим, един от копиеносците, които охраняваха тила ни, ме повика.
Отидох с него до края на дъбовата горичка и видях, че на по-ниския склон на планината бе запален огън. Пламъците не се виждаха, само гъст сив дим, който се кълбеше над дърветата преди да го поеме западния вятър. Гуилим посочи пушека с копието си и плю против злото.
Дойде и Галахад и застана до мен.
— Това сигнал ли е? — попита той.
— Вероятно.
— Значи знаят, че сме тук, а? — прекръсти се Галахад.
— Знаят — чухме гласа на Нимю. Тя носеше тежкия черен жезъл на Мерлин. Имах чувството, че в тази студена мъртва страна само в Нимю бе останала жизнена сила и плам. Мерлин беше зле, ние бяхме обладани от страх, а пламъкът в душата на Нимю ставаше все по-силен и по-силен, колкото по-навътре влизахме в черното кралство на Диурнач. Тя се доближаваше до Свещения съд и това сякаш възпламеняваше кръвта й.
— Те ни наблюдават — каза тя.
— Можеш ли да ни скриеш? — попитах аз, искаше ми се отново да ни направи заклинание. Но тя поклати глава.
— Ние сме на тяхна земя, Дерфел, и техните Богове тук са в силата си. — Галахад отново се прекръсти и Нимю го погледна презрително. — Твоят прикован Бог не може да победи Кром Дубх — каза тя.
— Той тук ли е? — попитах аз боязливо.
— Или той, или някой като него — отвърна тя. Кром Дубх беше Черният Бог — сакат и ужасно зъл Бог, който пращаше на хората черни кошмари. Говореше се, че другите Богове избягвали Кром Дубх, което означаваше, че ние не можехме да разчитаме на тяхната помощ.
— Значи сме обречени — унило каза Гуилим.
— Глупак! — изсъска Нимю. — Обречени сме само ако не успеем да намерим Свещения съд. А ако не успеем, цяла Британия е обречена. Цяла сутрин ли смяташ да гледаш този пушек? — обърна се тя към мен.
Тръгнахме отново. Мерлин вече не можеше да говори и зъбите му тракаха, макар че върху него имаше цяла камара кожи.
— Той умира — каза ми спокойно Нимю.
— Тогава трябва да намерим подслон и да запалим огън.
— За да ни е топло докато ни избиват копиеносците на Диурнач ли? — презрително ме погледна тя. — Той умира, Дерфел, защото е близо до своята мечта и защото е сключил сделка с Боговете.
— Заложил е живота си срещу Свещения съд? — запита Сийнуин, която вървеше от другата ми страна.
— Не съвсем — отвърна Нимю. — Но докато вие двамата подреждахте малката си къщичка — тези думи прозвучаха саркастично, — ние ходихме до Кадаир Идрис. Направихме там жертвоприношение, старото жертвоприношение, и Мерлин обеща да даде живота си, не за Свещения съд, а за неговото търсене. Ако намерим Свещения съд, той ще живее, но ако не успеем, Мерлин ще умре и сянката на жертвата ще има право над душата му до края на всички времена.
Аз знаех какво беше старото жертвоприношение, макар че не бях чувал някой да го е правил по наше време.
— Кой беше жертвата? — попитах аз.
— Не го познаваш. Никой от нас не го познава. Просто човек. Но неговата сянка е тук, наблюдава ни и иска да се провалим. Иска живота на Мерлин.