— Ами ако все пак Мерлин умре? — попитах аз.
— Няма да умре, глупак такъв! Ако, разбира се, намерим Свещения съд.
— Ако аз го намеря — каза Сийнуин нервно.
— Ще го намериш — увери я Нимю.
— Как?
— Ще ти се яви сън — каза Нимю — и сънят ти ще ни отведе до Свещения съд.
Когато стигнахме до пролива, който разделяше брега от острова, аз изведнъж разбрах, че Диурнач също искаше ние да намерим Свещения съд. Сигналният огън показваше, че неговите хора ни наблюдават, но нито веднъж не се бяха показали, нито се опитаха да ни спрат, а това означаваше, че Диурнач знаеше за какво сме дошли и искаше да го намерим, за да може той да го вземе. Иначе не би ни оставил толкова лесно да стигнем до Инис Мон.
Проливът не беше широк, но сивата вода се въртеше, вълните се разбиваха на пяна, която морето всмукваше с десетки жадни уста. В тези теснини течението беше толкова силно,че завихряше водата в мрачни водовъртежи или я разбиваше в скритите под повърхността скали, край които вълните побеляваха. Но морето не беше толкова страшно, колкото отвъдният бряг, който изглеждаше така пуст, тъмен и мрачен, сякаш с нетърпение чакаше да погълне нашите души. Потръпнах, когато видях далечните склонове, покрити с трева и без да искам си помислих за онзи далечен Черен ден, в който римляните са стояли на същия този скалист бряг, а отсрещният бряг е бил пълен с друиди, изпращащи своите страшни проклятия срещу чуждите войници. Проклятията обаче не помогнали, римляните прекосили пролива и Инис Мон загинал. Сега ние стояхме на това място и се канехме да направим последен отчаян опит да върнем годините назад и да заличим цели столетия от скръб и трудности, за да върнем благословената Британия от преди идването на римляните. Това щеше да бъде онази Британия, за която мечтаеше Мерлин — Британия на старите Богове, Британия без сакси, Британия пълна със злато, зали за угощения и чудеса.
Тръгнахме на изток към най-тясната част на пролива и там зад една остра скала, край развалините на някаква крепост, намерихме две лодки, изтеглени на каменистия бряг на малко заливче. Край лодките стояха десетина мъже, сякаш нас чакаха.
— Това лодкарите ли са? — попита ме Сийнуин.
— Лодкарите на Диурнач — казах аз и докоснах дръжката на Хюелбейн. — Те просто искат да стигнем до острова — Кралят правеше всичко възможно, за да ни улесни и това ме плашеше.
Лодкарите обаче изобщо не се изплашиха от нас. Бяха ниски, набити и груби същества. По брадите и по дебелите им вълнени дрехи се бяха полепили рибешки люспи. Други оръжия освен рибарски ножове и копия нямаха. Галахад ги попита дали бяха виждали наоколо копиеносците на Диурнач, но те просто свиха рамене сякаш не разбират езика му. Нимю им заговори на своя роден ирландски и те доста вежливо й отговориха. Не бяха виждали Кървави щитове, поне така твърдяха. После казаха, че за да преминем пролива ще трябва да изчакаме да се вдигне приливът, защото изглежда само тогава морето беше безопасно.
В една от лодките направихме легло за Мерлин, след това Исса и аз се изкачихме на стените на изоставената крепост, за да огледаме сушата зад нас. От долината с ниските извити дъбове се издигаха нови кълба дим към небето, но друго нищо не се беше променило. Вражи войници не се виждаха. Но бяха там. Нямаше нужда да виждаме кървавите им щитове, за да знаем, че са някъде наблизо. Исса докосна острието на своето копие.
— Струва ми се, господарю — каза той, — че е добре да умреш на Инис Мон.
Аз се усмихнах.
— Би било по-добре да живееш там, Исса.
— Да, но ако умрем на благословения остров душите ни със сигурност ще намерят пътя към Отвъдния свят, нали? — попита настойчиво той.
— Със сигурност — обещах му аз. — И ние двамата с теб заедно ще преминем по моста от мечове. „А Сийнуин — зарекох се аз в себе си, — ще бъде само на крачка — две пред нас, защото аз ще я убия със собствените си ръце, та да не попадне в хората на Диурнач.“
Извадих Хюелбейн, дългото му острие все още беше изцапано със саждите, върху които Нимю написа своето заклинание, и поднесох върха му към лицето на Исса.
— Закълни се пред мен — заповядах му аз. Той падна на едно коляно.
— Кажи за какво, господарю.
— Ако аз умра преди Сийнуин, Исса, ти трябва да я убиеш с един удар на меча преди хората на Диурнач да са я хванали.
Той целуна върха на меча.
— Заклевам се, господарю.
Когато приливът се вдигна, водовъртежите изчезнаха, морето се успокои, но вятърът продължаваше да гони вълните, а те вече докосваха двете лодки, издърпани на брега. Качихме конете си в лодките, а след това и ние заехме местата си. Лодките бяха дълги и тесни и щом се настанихме сред лепкавите рибарски мрежи лодкарите безмълвно ни показаха, че трябва да изгребваме водата, която се процеждаше между намазаните със смола дъски. Свалихме шлемовете си и с тяхна помощ се заехме да връщаме студената морска вода там, където й беше мястото. А когато лодкарите приготвиха дългите си гребла, аз се помолих на Бога на морето, Манауидан, да ни пази. Мерлин се тресеше. Лицето му беше по-бяло от всякога, но и с някакъв отвратителен жълт отенък, при това изцапано от пяната, която се беше появила в ъглите на устните му. Той беше в несвяст и мърмореше неразбираеми неща.