Лодкарите пееха странна монотонна песен, докато гребяха, но щом стигнаха средата на пролива замълчаха и по един човек от всяка лодка махна с ръка към сушата.
Ние се обърнахме. От начало виждах само тъмната ивица на брега, която се открояваше на фона на снежнобелите върхове и черните склонове на планините. После обаче видях нещо раздърпано и черно да се движи точно зад пясъчния бряг. Беше знаме или по-точно някакви окъсани ивици, завързани за прът, но миг след това се появи един ред войници. Те ни се смееха. Студеният вятър носеше смеха им и ние ясно го чувахме въпреки шума на морето. Всички бяха възседнали рунтави ниски коне и бяха облечени като че ли в скъсани ивици от някакъв парцалив черен плат, който плющеше на вятъра. Те носеха щитове и от онези ужасно дълги копия, които ирландците толкова обичаха. Не ме уплашиха нито щитовете, нито копията им, но в парцаливите им фигури и дългите им коси имаше нещо диво, което накара сърцето ми да изстине. Или може би просто стана по-студено, тъй като западният вятър започна да засипва сивото море с мокър лепкав сняг.
Нашите лодки стигнаха до Инис Мон под погледите на Парцаливите тъмни конници. Лодкарите ни помогнаха да свалим Мерлин и конете на брега и подкараха лодките обратно.
— Не трябваше ли да задържим лодките тук? — попита ме Галахад.
— Как? — Наистина нямаше как. Не можехме да разделим хората — едни да пазят лодките, а другите да тръгнат със Сийнуин и Нимю.
— И сега как ще си тръгнем от острова? — попита Галахад.
— Със Свещения съд — отсякох аз, възприел увереността на Нимю — всичко е възможно.
Друг отговор нямах, а и не смеех да му кажа истината. А истината беше, че се чувствах обречен. Чувствах се така, като че ли проклятията на древните друиди сега смразяваха нашите души.
Тръгнахме на север от брега. Чайки пищяха и кръжеха над нас, докато се катерехме по скалите, които ни изведоха пред едно мрачно мочурище с показали се тук-там камъни. В старите времена, преди римляните да дойдат и да разрушат Инис Мон, имало много свещени дъбове, сред които били извършвани най-великите мистерии на Британия. Новините за тези ритуали определяли сезоните в Британия, Ирландия и дори в Галия, защото тук Боговете слизали на земята, тук те се свързвали с хората, а Боговете тогава били в най-голямата си сила, след това дошли римляните със своите къси мечове и разединили Британия. Свещената земята на Инис Мон обаче ни създаваше затруднения, защото само след час ходене се натъкнахме на огромно блато, което сякаш ни препречи пътя към вътрешността на острова. Ние се пръснахме по края на блатото, за да търсим пътека, но не намерихме. И тъй като започна да се здрачава започнахме да мушкаме с копията в калата, за да открием някой твърд проход през трънливите туфи трева и опасните мочурища, които можеха да ни погълнат. Краката ни се намокриха в ледено студената калНа всичкото отгоре заваля и суграшицата проникна през кожите, с които се бяхме увили. Единият от конете заседна, а другият толкова се изплаши, че стана неуправляем, затова ние разтоварихме и двете животни, разпределихме товара им помежду си и ги изоставихме.
Продължихме да напредваме с мъка, почивайки понякога върху кръглите си щитове — те бяха като плитки лодки, които издържаха тежестта на телата ни, докато накрая, неизбежно, противната вода се процеждаше над ръбовете на щита и ни караше отново да станем. Суграшицата заваля още по-силно, носена от вятъра, който също се усили, приведе тревата над тресавището и проникна в костите ни. Мерлин крещеше някакви странни думи и мяташе глава насам натам, някои от моите хора загубиха силите си, сковани от студа или от злото на незнайните Богове, които сега управляваха тази земя.
Нимю първа премина през тресавището. Тя подскачаше от туфа на туфа, показвайки ни пътя и накрая стъпи на твърда земя и няколко пъти подскочи, за да ни покаже, че спасителният бряг беше близо. След това за няколко секунди тя замръзна неподвижна, после насочи жезъла на Мерлин назад по пътя, който току що бяхме изминали.