Обърнахме се и видяхме, че тъмните конници бяха с нас, този път обаче бяха повече — от другия край на тресавището ни наблюдаваше цяла орда раздърпани Кървави щитове. Над тях се издигаха три парцаливи знамена и с едно от тях конниците иронично ни поздравиха преди да обърнат конете си на изток.
— Изобщо не трябваше да те водя тук — казах аз на Сийнуин.
— Не ме доведе ти, Дерфел — поправи ме тя. — Аз дойдох по собствено желание — После докосна лицето ми и добави — Така и ще си тръгнем, любов моя.
Оттатък голямото тресавище имаше други мочурища, между тях се виждаха малки поляни и голи камъни. Имахме нужда от подслон за през нощта и спряхме в едно селце — осем каменни къщи, обградени от стена, висока колкото нашите копия. Мястото беше изоставено, макар че очевидно тук бяха живели хора — колибите бяха пометени, а пепелта в огнището още беше топла. Смъкнахме торфа от покрива на една от колибите и нарязахме покривните греди, за да накладем огън за Мерлин, който трепереше и бълнуваше. Поставихме стражи, след това свалихме мокрите кожи от себе си и се опитахме да изсушим подгизналите си ботуши и мокрите си крачоли.
След това се качих на стената и използвайки последната светлина, която се процеждаше през сивото небе, огледах всичко наоколо, но не забелязах нищо.
Четирима от нас стояха на пост през първата половина на ноща, след това Галахад и още трима заеха местата им и будуваха в дъждовния мрак. Чувахме единствено вятъра и пукането на клоните в огнището. Нищо не чухме и нищо не видяхме, но на сутринта върху стената, ограждаща селото, стоеше прясно отрязана овча глава и от нея течеше кръв.
Нимю гневно блъсна овчата глава и изкрещя срещу небето. Взе шепа сив прах и я пръсна върху прясната кръв, после почука по стената с жезъла на Мерлин и ни каза, че злото е унищожено. Ние й повярвахме, защото ни се искаше да й вярваме, така както искахме да вярваме, че Мерлин не умираше. Но той без смъртно блед, дишаше едва-едва, без да издава нито звук. Опитахме се да го нахраним с последния останал ни хляб, но той непохватно изплю трохите от устата си.
— Трябва да намерим Свещения съд днес — каза спокойно Нимю, — преди Мерлин да умре.
Ние събрахме багажа си, метнахме щитовете си на гърба, взехме копията и тръгнахме след Нимю на север.
Тя ни водеше. Мерлин й беше казал всичко, което знаеше за свещения остров. Следвайки неговите указания, ние цялата сутрин вървяхме на север. Кървавите щитове се появиха скоро след като напуснахме своето убежище и колкото повече доближавахме до нашата цел, толкова по-смели ставаха и почти непрекъснато виждахме по двадесетина от тях, а понякога и по три пъти повече. Те оформиха широк кръг около нас, но гледаха да стоят извън обсега на нашите копия. На зазоряване суграшицата спря, но остана студеният вятър, който превиваше тревата в мочурищата и развяваше черните дрипи на тъмните конници.
В ранния следобед стигнахме до едно място, което Нимю нарече Лин Сериг Бач. Името означаваше „езеро на малките камъни“ и там наистина имаше някакво тъмно плитко езеро, заобиколено с тресавища. Нимю ни каза, че тук старите брити са извършвали своите най-свещени церемонии и че оттук ще започнем нашето търсене. Но мястото ни изглеждаше твърде мрачно, за да крие най-голямото Съкровище на Британия. На запад се виждаше морето и още един остров, на юг и на север имаше само ниви и скали, а на изток — един съвсем малък хълм, увенчан със сиви скали на върха, подобни на камъните, покрай които бяхме минали сутринта. Мерлин лежеше неподвижно сякаш бе мъртъв. Трябваше да коленича край него и да се наведа над лицето му, за да чуя едва доловимото му дишане. Поставих ръка на челото му. Студено. Целунах го по бузата.
— Живей, господарю — прошепнах му аз, — живей.
Нимю заповяда на един от моите хора да забие копието си в земята. И той послушно натисна с всичка сила, за да вкара върха в твърдата почва. Нимю взе шест наметала, закачи ги върху копието и застъпи краищата им с камъни, така че направи от тях нещо като палатка. Тъмните конници направиха кръг около нас, но останаха достатъчно далеч, за да не се месят в работата ни, нито пък ние в тяхната.
Нимю бръкна под дрехата си от видрова кожа и извади сребърната чаша, от която бях пил на Долфоруин, и една малка глинена бутилка, запушена с восък. Тя се наведе, за да влезе в палатката и махна на Сийнуин да я последва.
Чаках и гледах как вятърът гони черни вълнички по езерото. Изведнъж Сийнуин изпищя. После пак и в писъкът й имаше такъв ужас. Спуснах се към палатката, но Исса ми препречи пътя с копието си. Погледнах Галахад, а той само сви рамене.