— Принцеса Сийнуин, ако не греша — подсмихна се Диурнач.
— Не грешите, кралю господарю.
— И още девствена както чувам? — попита той. Нищо не отговорих. Диурнач се наведе да погали нежно ушите на коня си. — Много по-учтиво щеше да бъде, ако беше дошла да ме поздрави, след като веднъж е прекрачила границите на моето кралство, не мислиш ли?
— И тя трябваше да каже своите молитви, кралю господарю.
— Тогава да се надяваме, че са били чути — засмя се той. — Дай ми я, лорд Дерфел, иначе ще умреш от най-бавната смърт. Имам хора дето могат да ти свалят кожата инч по инч докато те превърнат в кървяща сурова маса, която все още ще може да стои на краката си. И дори да върви! — Диурнач потупа коня си по врата (и ръкавиците му бяха черни) и отново ми се усмихна. — Карал съм мъже да се давят със собствените си изпражнения, лорд Дерфел, затрупвал съм ги с камъни, изгарял съм ги, погребвал съм ги живи, карал съм ги да спят със змии, давил съм ги, морил съм ги от глад и дори съм ги плашил до смърт. Има толкова интересни начини, но ако ми дадеш Сийнуин, лорд Дерфел, обещавам ти смърт по-бърза и от падаща звезда.
Сийнуин бе тръгнала на запад и моите хора грабнаха носилката с Мерлин, пелерините, оръжията и вързопите и тръгнаха след нея. Вдигнах очи към Диурнач.
— Един ден, кралю господарю, ще сложа главата ти в яма и ще я покрия с робски фъшкии — обещах аз и последвах хората си. Той се засмя.
— Кръв, лорд Дерфел! — викна след мен. — Кръв! С това се хранят Боговете, а от твоята кръв ще стане чудесно питие! Ще накарам жена ти да пие от нея в моето легло! — Той срита коня си и се върна при своите.
— Седемдесет и четирима са — съобщи Галахад, щом го настигнах. — Седемдесет и четири мъже и копия. А ние имаме тридесет и шест копия, един умиращ и две жени.
— Няма да ни нападнат сега — уверих го аз. — Ще изчакат докато открием Свещения съд.
В тънката си рокля и без ботуши Сийнуин трябваше вече да е замръзнала, а тя се потеше като в горещ летен ден докато влачеше крака през тревата. Беше й трудно да стои, а какво остава да ходи. Мускулите й трепереха точно като моите, след като бях изпил течността от сребърната чаша на връх Долфоруин. Но Нимю вървеше до нея, подкрепяше я и й говореше и в същото време някак странно я дърпаше и я отклоняваше от посоката, която Сийнуин искаше да следва. Тъмните конници на Диурнач яздеха с нас — един подвижен обръч от Кървави щитове и нашата малка група беше в центъра.
Макар да бе замаяна, Сийнуин вече почти тичаше. Все още изглеждаше в несвяст, говореше нещо неразбрано. Погледът й беше празен. Нимю постоянно я дърпаше на една страна, карайки я да следва някаква козя пътека, която завиваше на север зад хълмчето, увенчано с корона от сиви камъни. И колкото повече приближавахме до тези високи, покрити с лишеи, скали, толкова по-силна ставаше съпротивата на Сийнуин и Нимю трябваше да използва цялата сила, която й беше останала, за да я задържи на пътеката. Предната част от обръча на тъмните ездачи вече беше отминала стръмния хълм, така че и ние, и възвишението се намирахме в центъра на вражия кръг. Сийнуин стенеше и протестираше, накрая започна да удря Нимю през ръцете, но не можа да се освободи. Нимю продължи да я мъкне напред. А хората на Диурнач ни следваха неотклонно.
Там където пътеката минаваше най-близо до стръмните скали на върха, Нимю най-сетне пусна Сийнуин и остро изкрещя:
— Към скалите! Всички! Към скалите! Тичайте!
И ние хукнахме. Едва тогава прозрях замисъла на Нимю. Диурнач нямаше да посмее да ни пипне преди да разбере къде отиваме и ако беше видял, че Сийнуин се насочва към скалистия хълм, веднага щеше да изпрати десетина копиеносци да охраняват възвишението, а после щеше да прати останалите свои хора да ни заловят. Но сега, благодарение на далновидната ни жрица, ние можехме да се защитаваме, скрити зад огромните скални отломъци, които (в случай че Сийнуин се окажеше права) бяха пазили Свещения съд на Клидно Ейдин повече от четири столетия и половина.
— Тичайте! — изкрещя Нимю, а наоколо отвсякъде се чуваше плющенето на камшиците, които гонеха дребните коне към нас — обръчът на черните ездачи се стесняваше с главоломна бързина.
— Тичайте! — отново прозвуча пронизителният глас на Нимю. Бях хванал носилката на Мерлин и помагах на хората си да я носят напред. Сийнуин вече се катереше нагоре по скалите. Галахад крещеше на воините да си намерят удобни места сред камъните, откъдето ще могат да използват копията си срещу нападателите. Исса тичаше плътно до мен, готов да наниже на копието си всеки враг, който се приближи до нас. Гуилим и още трима измъкнаха носилката от ръцете ни и отнесоха Мерлин в подножието на скалите точно, когато първите Кървави щитове ни достигнаха. Бяха двама и крещяха някакви предизвикателства към нас, докато ритаха конете си да вървят по-бързо нагоре по хълма. Отбих с щита си дългото копие на първия ездач и замахнах със собственото си копие. Стоманеното му острие издрънча в черепа на дребния кон. Животното изцвили и се строполи. Исса заби своето копие в корема на ездача му. Вторият конник вече беше в обсега ми и аз отново замахнах. Но той отби копието ми и ме отмина. Аз обаче успях да хвана няколко от раздърпаните му черни ленти. Дръпнах ги и го смъкнах от коня. Падайки, той се опита да ме удари. Стъпих с ботуша си върху гърлото му, вдигнах копието и го забих дълбоко в сърцето му. Под парцаливата туника имаше кожен нагръдник, но острието проби и двете — черната му брада за миг се покри с кървава пяна.