— Назад! — викна ни Галахад. Ние с Исса хвърлихме щитовете и копията си на хората, които вече бяха в безопасност на скалистия връх. Бързо се закатерихме и ние по високите камъни. Черно копие издрънча в скалата под мен, тогава една силна ръка се протегна, сграбчи ме за китката и ме измъкна нагоре. Преди това и Мерлин беше изтеглен така и най-безцеремонно пуснат в падината на върха, оградена отвсякъде с огромни скални отломъци. В центъра на падината имаше дълбока дупка с каменисто дъно. Сийнуин се беше завряла там и с настървение ровеше в чакъла. Беше повърнала, но изобщо не забелязваше и продължаваше да рие с ръце дребните камъни, покрити с повръщано.
Хълмът беше идеален за защита. Враговете ни трябваше да се катерят с ръце и крака по скалите, а ние, прикрити зад отломъците, ограждащи върха, можехме да се справяме с тях още щом се появят. Малцина се опитаха да стигнат до нас и завършиха с писъци, когато нашите остриета се врязаха в лицата им. Посипаха ни с копия, но ние се прикрихме с щитовете си и оръжията само изтракаха над главите ни. Изпратих шестима от хората си долу в падината да пазят с щитовете си Мерлин, Нимю и Сийнуин, а останалите копиеносци трябваше да защитават подстъпите към падината. Изоставили дребните си коне, Кървавите щитове още веднъж се опитаха да щурмуват скалите и за кратко бяхме съсредоточили всичките си сили срещу тях. В тази схватка копие рани един от моите хора в ръката, но иначе не дадохме жертви, а нашите противници трябваше да отнесат в подножието на хълма четирима мъртви и шест ранени.
— Сложихме край на мита за защитната сила на щитовете, покрити с кожа от девица — казах аз на моите хора.
Чакахме нова атака, но напразно. Вместо това Диурнач подкара коня си сам нагоре по склона.
— Лорд Дерфел? — викна той със своя измамно приятен глас. А когато надникнах измежду скалите, видях и ведрата му усмивка. — Увеличавам цената — уведоми ме кралят. — Сега за да се радваш на бърза смърт, ще трябва да ми дадеш и принцеса Сийнуин и Свещения съд. За Свещения съд дойдохте тук, нали?
— Това е Свещения съд на цяла Британия, кралю господарю.
— Аха! И ти мислиш, че аз съм недостоен да го пазя, а? — Диурнач тъжно поклати глава. — Ти наистина обиждаш хората много лесно. Какво щеше да направиш? Да заровиш главата ми в яма и да я видиш зарита с робски фъшкии. Какво низко въображение имаш. Боя се, че и моето понякога стига до крайности, дори за моите разбирания — замълча и погледна към небето, сякаш за да прецени колко оставаше до края на деня. — Нямам излишни воини, лорд Дерфел, и нямам намерение да губя повече копиеносци като ги пращам срещу теб. Но рано или късно вие ще трябва да напуснете тези скали и аз ще ви чакам, а докато ви чакам, ще развихря въображението си. Предай моите поздрави на принцеса Сийнуин и й кажи, че с нетърпение мечтая за по-близко запознанство с нея — той вдигна копието в подигравателен поздрав, обърна коня и се върна при тъмните ездачи, които вече плътно ограждаха хълма.
Спуснах се на дъното на падината и видях, че дори ако намерехме нещо тук, щеше да е твърде късно за Мерлин — смъртта бе ясно изписана на лицето му. Челюстта му висеше, погледът му беше празен като пространството между световете. Зъбите му изтракаха веднъж колкото да разбера, че старецът бе още жив, но животът му се крепеше на тънка нишка и тя изтъняваше все повече и повече. Нимю беше взела ножа на Сийнуин и дращеше и ровеше сред дребните камъни, изпълващи дупката в падината, а Сийнуин, напълно изтощена, се бе отпуснала край скалата, трепереше и не сваляше очи от Нимю. Трансът вече бе отминал. Помогнах й да изчисти ръцете си, намерих нейните вълчи кожи и я загърнах.
Тя нахлузи ръкавиците си.
— Сънувах — прошепна тя — и в съня си видях края.
— Нашият край ли? — попитах разтревожен. Тя поклати глава.