— Краят на Инис Мон. Множество войници в римски униформи, с нагръдници и бронзови шлемове. Мечовете и дори ръцете им — целите в кръв, а те убиват ли убиват. Минаха през горите, в дълги редици, вървят и убиват. Вдигат ръце и секат и всички жени и деца бягат, само че няма къде да избягат, войниците ги застигат и посичат. Малки дечица, Дерфел.
— А друидите?
— Всички бяха убити. Оцеляха само трима и те донесоха Свещения съд тук. Бяха направили яма, още преди римляните да преминат провлака, зариха го и отгоре засипаха с камъни от езерото, трябваше да изглежда като естествена скалиста падина, в която не може нищо да се зарови. Като свършиха с това, друидите тръгнаха, пеейки, към горите да умрат.
Нимю изсъска тревожно. Обърнах се и видях, че беше разкрила малък скелет. Тя затършува из кожената си дреха, измъкна една кожена торба и извади оттам две сухи растения. Листата им бяха остри и малки, по стъблото имаше и бледи златисти цветчета. Това беше бърдун, който се използваше за омилостивяване на мъртви души.
— Това е детето, което друидите погребаха — обясни Сийнуин. — То беше дъщеря на единия от тримата друиди. Имаше къса коса и гривна от лисича кожа на ръката си. Заровиха я жива, за да пази Свещения съд, докато го намерим ние.
След като спечели благоразположението на мъртвото девойче, Нимю махна костите и продължи да дълбае с ножа надолу като ми изсъска да й се притека на помощ.
— Дълбай с меча си, Дерфел! — заповяда ми тя и аз послушно забих върха на Хюелбейн в дупката.
И намерих Свещения съд.
Най-напред видяхме проблясването на потъмняло злато. После Нимю изчисти с ръка пръстта и камъните и се очерта масивен златен ръб. Свещения съд беше много по-голям от дупката, която бяхме изкопали, така че наредих на Исса и на още един от хората ми да ни помогнат да разширим изкопа. Загребвахме камъните с шлемовете си. Работехме с трескава бързина, защото душата на Мерлин вече се сбогуваше с тялото, което бе обитавала толкова дълго. Нимю дишаше тежко и плачеше, задърпала здраво заклещените камъни, донесени до този връх от свещеното езеро Лин Сериг Бач.
— Мъртъв е! — изплака Сийнуин. Беше коленичила до Мерлин.
— Не е мъртъв! — изсъска Нимю през стиснати зъби, стисна златния ръб с две ръце и задърпа Свещения съд с всичка сила. Задърпах и аз, но ми се виждаше невъзможно дори да помръднем този огромен съд с всички камъни, които все още запълваха част от вътрешността му. Въпреки това, с помощта на Боговете, успяхме някак си да измъкнем това голямо нещо, направено от злато и сребро, извън тъмната яма.
Така извадихме отново на бял свят загубения Свещен съд на Клидно Ейдин.
Съдът приличаше на огромна купа, широка колкото две опънати встрани човешки ръце, а на дълбочина колкото острието на ловджийски нож. Дебелите му неравни стени бяха от сребро, украсени богато със златни плетеници. Отдолу имаше три къси златни крачета, а отгоре, на ръба — три златни дръжки, за да може да се закрепя над огнище. Това беше най-голямото Съкровище на Британия и ние го изкъртихме от вековния му гроб. Забелязах, че златните плетеници всъщност представяха воини, Богове и една сърна. Но тогава нямахме време да се възхищаваме на Свещения съд, защото Нимю трескаво изхвърли и последните камъни от дъното му и го върна обратно в дупката. Разкъса черните кожи, с които беше увито тялото на Мерлин.
— Помогнете ми, де! — изкрещя тя. С общи усилия изтърколихме стареца в ямата и го прехвърлихме през ръба на огромната сребърна купа. Нимю натъпка краката му вътре и го покри с едно наметало. Едва тогава се облегна на скалите да поеме дъх. Всичко наоколо бе замръзнало, но нейното лице лъщеше от пот.
— Мъртъв е — промълви Сийнуин уплашено.
— Не — упорстваше Нимю уморена, — не е.
— Но той беше изстинал — опита се да я вразуми Сийнуин. — Беше студен и не дишаше — вкопчи се в мен и тихо зарида. — Мъртъв е.
— Жив е — настоя Нимю с дрезгав глас.
Заваля отново. Подгонен от вятъра, ситният дъжд шибаше камъните и размиваше кръвта по върховете на копията ни. Мерлин лежеше неподвижно в Свещения съд. Моите хора наблюдаваха врага над върховете на скалните отломъци. Черните конници ни бяха заобиколили отвсякъде и аз се чудех що за лудост ни беше докарала тук в това нещастно място, в тъмния и студен край на Британия.
— И какво ще правим сега? — попита Галахад.
— Ще чакаме — озъби се Нимю. — Просто ще чакаме.
Никога няма да забравя какъв студ беше онази нощ. Камъните се покриха със скреж, а пипнеш ли острие на копие, ръката ти залепва за замръзналата стомана. Такъв ужасен студ беше. На смрачаване дъждът премина в сняг, после спря и тогава вятърът утихна, облаците отплуваха на изток и над морето изгря огромна кръгла луна. Луна пълна със знамения — голяма издута сребърна топка, замъглена от отблясъка на далечен облак, а по океана под нея лазеха сребристочерни вълни. А звездите! Никога не бяха виждал по-ярки звезди. Над нас пламтеше каляската на Бел, вечно преследваща съзвездието, което наричахме „Пъстърва“. Боговете живеят сред звездите и затова изпратих през мразовития въздух към небето молитва, надявайки се, че ще стигне до тези далечни светли огньове.