Някои от нас дремеха, но това бе неспокойния сън на изморени, премръзнли и изплашени хора. Враговете ни бяха наклали огньове в подножието на хълма. Бяха докарали дърва с конете си и сега пламъците протягаха езици в нощта, пръскайки искри към ясното небе.
В ямата, където лежеше тялото на Мерлин, покрито с наметало, нищо не помръдваше. Свещеният съд бе потънал в пълен мрак, защото на пътя на лунната светлина се беше изпречила една висока скала, на която нашите часовои се редуваха и наблюдаваха движението на враговете край огньовете. От време на време отдолу изпращаха към нас по някое дълго копие, острието му блясваше, отразило луната, и изтракваше в камъните под нас.
— И какво ще правиш сега със Свещения съд — попитах Нимю.
— Нищо, до Самейн — отвърна тя мрачно. Лежеше изтощена до вързопите, които бяхме нахвърляли в падината, отпуснала крака върху изкопаните от ямата камъни. — Всичко трябва да е точно, Дерфел. Луната трябва да е пълна, времето да е точно каквото трябва и трябва да са събрани на едно място всички Тринадесет съкровища.
— Разкажи ми за Съкровищата — обади се Галахад от другия край на дупката.
— За да можеш да ни се подиграваш ли, християнино? — озъби се Нимю. Галахад се усмихна.
— Хиляди хора ви се присмиват, Нимю. Твърдят, че Боговете са мъртви, така че хората трябва да вярват на хора. А за нас казват, че щяхме да направим по-добре, ако бяхме последвали Артур. Тези хора са убедени, че вашето търсене на казани, ножове и рога е пълна глупост, умряла заедно с Инис Мон. Колко британски крале изпратиха воини да ви помагат? — Той се размърда в опит да се намести някак върху студените скали. — Нито един, Нимю, нито един. Кралете се подиграват с теб и Мерлин. Било твърде късно според тях. Римляните променили всичко и разумните хора са убедени, че вашият Свещен съд е една мъртва вещ, мъртъв като Инис Трийбс. Според християните вашата работа е дело на дявола, но този християнин, скъпа Нимю, който е пред теб, дойде тук със своя меч и затова, скъпа лейди, ми дължите поне малко учтивост.
Нимю не беше свикнала да слуша упреци, освен може би от Мерлин, и настръхна, въпреки че Галахад я смъмри съвсем нежно. После обаче размисли, придърпа мечата кожа върху раменете, попривдигна се и седна на краката си.
— Съкровищата са ни оставени от Боговете. Много отдавна, когато Британия била съвсем сама на света. Нямало други земи — само Британия насред необятното море, покрито с гъста мъгла. Тогава в Британия имало дванадесет племена, дванадесет крале, дванадесет зали за угощения и само дванадесет Богове. Тези Богове се разхождали по земята, точно като нас, а един от тях дори се оженил за простосмъртна жена. Тази жена родила първия поуиски крал и нашата принцеса — Нимю мръдна брадичка към Сийнуин, която слушаше жадно, както и всички копиеносци около нас — произхожда от този род.
Откъм запалените огньове проехтя вик и Нимю замълча, но тъй като викът не носеше никаква заплаха и в нощта отново се възцари тишина, Нимю продължи своя разказ.
— Другите Богове завиждали на дванадесетте, които управлявали Британия, затова се спуснали от звездите и се опитали да отнемат Британия от дванадесетте Бога. Дванадесетте племена страдали тежко от битките на Боговете. Едно божие копие можело да убие сто човека, нямало надежден земен щит срещу удара на Божи меч. Затова дванадесетте Бога, които много обичали Британия, дали на дванадесетте племена дванадесет Съкровища. Всяко племе трябвало да пази своето Съкровище в кралския замък, защото този дар щял да предпазва замъка и народа от копията на Боговете. Съкровищата не били обемисти. Ако дванадесетте Бога ни бяха дали някакви великолепни предмети, другите Богове щяха да ги забележат, да се досетят за тяхното предназначение и да ги откраднат, за да могат сами да ги използват за своя защита. Затова дванадесетте подаръка представлявали най-обикновени неща — меч, кошница, рог, колесница, оглавник, нож, точило, палто, наметало, чиния, табла за игра, и воински пръстен. Дванадесет обикновени неща. И всичко, което Боговете искали от нас в замяна, било да пазим Съкровищата грижливо и да ги почитаме. С тези дарове хората не само били в безопасност, но можели да ги използват и за да призовават своите Богове. На всяко племе било разрешено да вика своя Бог веднъж в годината, само веднъж, но това давало на британците известна сила в ужасната война между Боговете.