— Не вярвам да ви се намира малко сирене — каза Мерлин.
Вторачих се в него. Реших, че още сънувам.
— От онова светлото, Дерфел — поясни той нетърпеливо, — дето се троши. Не от твърдата тъмножълта гадост. Не мога да понасям твърдото тъмножълто сирене.
Беше се изправил долу в дупката, увил наметалото като шал около врата и раменете си. Стоеше и ме гледаше сериозен.
— Господарю? — трепна невярващо гласът ми.
— Сирене, Дерфел. Не ме ли чуваш? Яде ми се сирене. Нали имахме малко. Беше увито в парче плат. И къде ми е жезълът? Човек дремне за малко и веднага някой му свива жезъла. Нима не е останала поне малко честност? Какъв ужасен свят. Няма сирене, няма честност и жезълът ми го няма.
— Господарю!
— Стига си викал, Дерфел. Не съм глух, а гладен.
— О, господарю!
— Сега пък се разрева! Мразя сълзливи истории. Аз искам парче сирене, а ти започваш да плачеш като дете. А, ето ми жезъла. Хубаво — и Мерлин го измъкна изпод рамото на Нимю. Подпря се на него и се измъкна от дупката. Другите копиеносци вече се бяха събудили и гледаха зяпнали в Мерлин. После Нимю се размърда, а Сийнуин нервно преглътна. — Предполагам, Дерфел — промърмори Мерлин и затършува из вързопите за сирене, — забъркал си ни в страхотна каша? Обсадени сме, нали?
— Да, господарю.
— И те са повече от нас, нали?
— Да, господарю.
— Браво, Дерфел, браво. И това ми било господар на бойци! Сирене! Ето го! Знаех си, че имаме. Чудесно.
Вдигнах треперещ пръст към дупката.
— Свещения съд, господарю — заекнах. Исках да разбера дали Свещения съд бе направил чудо, но бях толкова изненадан и толкова щастлив, че не можех да свържа две думи на кръст.
— А, много е хубав, Дерфел. Обемист, дълбок, има си всичко, което трябва за един добър съд — Отхапа от сиренето и измуча — Ох, умирам от глад! — Още една хапка и едва тогава се облегна на скалите. Загледа ни, грейнал в усмивка. — Обсадени и враговете са повече от нас! Така, така. И после какво? — Мерлин натъпка останалото сирене в устата си и изтупа ръцете си от трохите. Дари Сийнуин със специална усмивка и протегна дългата си ръка към Нимю. — Всичко наред ли е? — попита я той.
— Всичко е наред — отговори тя спокойно и се отпусна в прегръдките му. Само тя не изглеждаше изненадана от появата му, нито от доброто му здраве.
— Значи сме обсадени от по-многочислен враг — каза той подигравателно. — И какво ще правим сега? Обикновено най-доброто нещо в случай на опасност е жертвоприношението. Кого ще пожертваме? — заоглежда в очакване вкаменените мъже около себе си. Лицето му бе възстановило цвета си и цялата му предишна немирна енергия се беше възвърнала. — Може би Дерфел?
— Лорд! — подскочи Сийнуин.
— Не, лейди, не теб! Не, не, не, не, не. ти направи достатъчно.
— Никакви жертвоприношения, лорд — помоли се Сийнуин.
Мерлин се усмихна. Нимю сякаш бе заспала, сгушена в него, но ние не можехме и да мислим вече за сън. Копие изтрака някъде в скалите по-надолу и този звук накара Мерлин да насочи жезъла си към мен. — Качи се на върха, Дерфел и насочи жезъла ми на запад. На запад, запомни, не на изток. Опитай да направиш нещо веднъж както трябва, просто за разнообразие, а? Разбира се, ако искам работата да бъде свършена както трябва, най-добре да я свърша сам, но не ми се ще да събуждам Нимю. Върви.
Взех жезъла, изкатерих се по скалите до най-високата точка и го насочих, както ми беше казал Мерлин, към далечното море.
— Не ръчкай с него! — викна към мен друидът. — Само го насочи! Почувствай силата му! Това не е остен, момче, а друидски жезъл!
Направих каквото ми каза. Тъмните ездачи на Диурнач вероятно надушиха магията, защото техните магьосници изведнъж завиха, а група копиеносци затичаха по склона нагоре и хвърлиха копия по мен.
— Сега — викна Мерлин, щом оръжията паднаха някъде под мен, — дай му сила, Дерфел, дай му сила!