Съсредоточих се върху жезъла, но, честно казано, нищо не почувствах. Въпреки това Мерлин изглеждаше доволен от усилията ми.
— Хайде, върни ми го вече и си почини, че утре ни чака дълга разходка. Имали още сирене? Мога да изям цял чувал!
Легнахме, а студът проникваше в костите ни. Мерлин не отвори дума нито за Свещения съд, нито за своята болест, но усещах как се промени настроението на всички ни. Изведнъж надеждата изпълни сърцата ни. Щяхме да живеем и Сийнуин първа видя пътя към нашето спасение. Смушка ме и посочи към луната — чистите и ясни очертания бяха замъглени сега от трепкащ ореол. Мъглата изглеждаше твърда и блестяща, обгърнала сребристия лунен диск като пръстен от натрошени на прах скъпоценни камъни.
Мерлин не се интересуваше от луната, още си говореше за сирене.
— Едно време имаше една жена в Дун Сейло. Правеше най-чудесното меко сирене — сподели той с нас. — Увиваше го в листа от коприва, доколкото си спомням, после го държеше шест месеца в дървена купа, кисната в урина от пръч. Урина от пръч! Някои хора наистина робуват на невероятни суеверия, но сиренето й беше много добро. Тя караше — тук Мерлин се изкикоти — нещастният си съпруг да събира урината. Как ли го правеше? Така и не попитах. Хваща го за рогата и го гъделичка, може би? Или пък й е давала своята собствена урина и си е траел. Аз така щях да направя. Май студът понамаля, не мислите ли?
Бляскавите ледени кристалчета около луната бяха изчезнали, но сребристите й очертания сега бяха размазани от нежна мъглица, носена от лек западен ветрец, който наистина изглеждаше по-топъл. И звездите вече не блестяха така ярко, скрежът по камъните започна да се топи, а ние престанахме да треперим. Отново можехме да пипаме остриетата на своите копия. Падаше мъгла.
— Думнонците, разбира се, твърдят, че правят най-доброто сирене в цяла Британия — продължаваше Мерлин най-сериозно, сякаш лекцията му за сиренето беше най-важното нещо в момента, — и трябва да признаем, че то наистина може да бъде добро, но често е прекалено твърдо. Помня веднъж Утър счупи зъб с парче сирене, изпратено от едно стопанство близо до Линдинис. Половината зъб се отчупи. Горкият човек се държеше за бузата седмици наред след това. Той не понасяше да му вадят зъби. Искаше да направя някаква магия, та да му мине, но колкото и да е странно, магиите никога не действат на зъбите. На очите, да, на червата — винаги, понякога въздействат дори на мозъка, макар че в Британия в днешно време малцина са хората с такова нещо в главите. Но на зъби? Никога. Ще трябва да поработя над този проблем, когато намеря малко време. Все пак не трябва да забравяте, че ваденето на зъби ми доставя удоволствие — захили се той, разкривайки своите собствени съвършено здрави зъби. Артур се радваше на същата благословия, но повечето от нас бяха обречени да страдат от зъбобол.
Вдигнах очи и видях, че най-високите скали се бяха скрили в мъглата, която все повече се сгъстяваше. Това беше друидска мъгла — бяла и непрогледна, тя се трупаше под луната и загръщаше целия Инис Мон със своето ефирно влажно наметало.
— В Силурия — не спираше да бъбри Мерлин — ти предлагат една светла помия, която наричат сирене. Толкова е отблъскваща, че и мишките не искат да я ядат, но какво можеш да очакваш от Силурия? Искаш да ми кажеш ли нещо, Дерфел? Изглеждаш развълнуван.
— Мъгла, господарю — казах аз.
— Колко си наблюдателен — възкликна той възхитен. — Тогава може би ще измъкнеш Свещения съд от ямата? Време е да тръгваме, Дерфел, време е да тръгваме.
Така и направихме.
ЧАСТ ВТОРА
ВОЙНАТА
— Не! — възропта Игрейн, хвърляки бърз поглед на последния пергаментов лист от купа, който й бях връчил.
— Какво не? — попитах аз учтиво.
— Не може да завършваш така разказа! Какво стана после?
— Измъкнахме се, разбира се.
— О, Дерфел! — хвърли тя пергамента. — Един слуга от кухнята би написал по-добре историята от теб. Кажи точно какво се случи, настоявам!
Е, казах й.
Беше призори и мъглата приличаше на бяло руно. Толкова гъста, че когато се смъкнахме от скалите, сред които намерихме Свещения съд и се събрахме на тревата в началото на стръмния склон към подножието, не смеехме да направим и крачка от страх да не се изгубим. Мерлин ни накара да направим верига — всеки хвана наметалото на човека пред себе си и така запълзяхме надолу. Аз носех Свещения съд, завързан на гърба ми. Мерлин ни водеше, протегнал напред своя жезъл. Така минахме през обръча на Кървавите щитове без никой да ни забележи. Чувах как Диурнач крещи на хората си да се разпръснат, ала те знаеха, че това е друидска мъгла и предпочетоха да останат близо до своите огньове. Въпреки това онези първи стъпки бяха най-опасните от цялото ни пътуване.