— Да, но в приказките се казва — упорстваше моята кралица, — че всички сте изчезнали. Според хората на Диурнач вие просто сте полетяли. Това е известна история. Майка ми ми я разправяше. Не можеш да кажеш, че просто сте се измъкнали!
— Ами то си беше точно така.
— Дерфел — погледна ме тя с укор.
— Нито изчезнахме — търпеливо обясних аз, — нито полетяхме, каквото и да е разказвала майка ви.
— Е, как се измъкнахте? — попита Игрейн все още разочарована от прозаичната версия на историята, която й предлагах.
Часове наред вървяхме след Нимю, която имаше невероятната способност да вижда пътя си в непрогледен мрак и в мъгла. В нощта преди битката в долината Лъг именно Нимю преведе моя боен отряд. В гъстата зимна мъгла на Инис Мон отново с помощта на Нимю се добрахме до една огромна, покрита с трева могила, направена от Древните хора. Мерлин познаваше това място. Твърдеше, че преди години бил спал тук. Заповяда на трима от хората ми да издърпат камъните, препречили входа, скрит между два успоредни наземни вала, които стърчаха като рога от основата на възвишението. После лазейки на колене един след друг стигнаме до черния център на могилата.
Всъщност това беше един огромен гроб. Строителите бяха струпали големи скални блокове, за да направят централния коридор, от който имаше разклонения за шест по-малки помещения. След като всичко това било оформено, Древните хора покрили скалните блокове с каменни плочи и натрупали земя отгоре. Те не изгаряли своите мъртви като нас, нито пък ги оставяли в студената земя като християните, а ги полагали в каменни помещения. В тази могила мъртвите все още лежаха така, както ги бяха оставили — всеки със своите скъпоценности — рогови чаши, еленови рога, каменни върхове на копия, каменни ножове, бронзови съдове и огърлица от скъпи нефритови камъчета, нанизани на вече изгнила нишка от сухожилие. Мерлин държеше да не безпокоим мъртвите, тъй като бяхме техни гости, затова не влязохме в помещенията с костите, а се скупчихме в централния проход. Пяхме песни и си разказвахме стари легенди. Мерлин ни разправи как преди да дойдат бритите, Британия била пазена от Древните хора. Според него в някои места все още живееха техни потомци. Той беше ходил в онези далечни дълбоки долини сред пустеещи земи и бе научил някои от магиите на Древните хора. Разправяше, че те взимали първото родено през новата година агне, връзвали го в една ракитена кошница и го заравяли в някое пасище, та следващите агнета да се раждат здрави и силни.
— И ние правим така — каза Исса.
— Защото твоите предци са го научили от Древните хора — обясни Мерлин.
— В Беноик — обади се Галахад — взимахме кожата на първото агне и я заковавахме за някое дърво.
— И това върши работа — гласът на Мерлин се заблъска в стените на каменния коридор.
— Горките агнета — промълви Сийнуин и всички се засмяха.
Мъглата се вдигна, но в недрата на могилата не знаехме ден ли е, нощ ли е. Разбирахме само, когато някой избутваше камъните от входа, за да излезе навън. Трябваше да излизаме от време на време, ако не искахме да седим в собствените си нечистотии. Ако се случеше през деня, клечахме скрити между издадените напред земни рога на могилата и наблюдавахме тъмните конници, които претърсваха пещери, мочурища, нивя, скали, колиби и малките горички от изкривени дървета. Търсиха цели пет дни. През това време изядохме последните остатъци от храната, а жаждата ни задоволяваше водата, която се процеждаше през могилата и капеше от каменните плочи над главите ни. Накрая Диурнач реши, че нашата магия е по-висша от неговата и се отказа от търсенето. Изчакахме още два дни, за да сме сигурни, че оттеглянето на тъмните ездачи не беше капан. Едва тогава излязохме от скривалището си. Увеличихме съкровищата на мъртвите, оставяйки злато, за да им се отплатим за гостоприемството. Залостихме отново камъните във входа и тръгнахме на изток в слънчевия зимен ден. Стигнахме до брега на свещения остров и с мечовете си заставихме две рибарски лодки да ни откарат на изток. Никога не ще забравя как слънчевите лъчи играеха по златните орнаменти, вградени в дебелите сребърни стени на Свещения съд, докато дрипавите платна на рибарите ни отнасяха към нашето спасение. Докато се носехме по вълните съчинихме песен — Песента за Свещения съд и макар че в сравнение с песните на менестрелите, нашата бе доста нескопосана, понякога се пее дори днес. Пристанахме в Корновия и тръгнахме на юг през Елмет към Поуис.
— Ето затова, милейди — заключих аз, — хората разправят, че Мерлин е изчезнал.