— Стиска слама щеше да свърши същата работа, Дерфел — каза тя.
— Злато от Свещения съд със сигурност ще свърши по-добра работа — отвърнах аз. Ние винаги носехме тези пръстени, въпреки отвращението на кралица Хелед.
В онази красива пролет Артур дойде при нас. Завари ме в градината, съблечен гол до кръста, да скубя пирея — работа, която никога не свършва, също като преденето на вълна. Той ме поздрави още от потока, после закрачи нагоре по склона. Носеше сива ленена риза и тъмни панталони, нямаше меч.
— Обичам, когато мъжете работят — подразни ме той.
— Да плевиш пирей е по-тежко, отколкото да се сражаваш — изпъшках аз и се хванаха за кръста. — Да не си дошъл да ми помогнеш?
— Дойдох да видя Кунеглас — отвърна той и седна на някакъв камък до едно от ябълковите дървета.
— Война ли? — питах сякаш Артур можеше да има някаква друга работа в Поуис. Той кимна.
— Време е да събирам копиеносците, Дерфел. Особено Воините на Свещения съд — усмихна се моят господар. После настоя да чуе цялата история, макар че вероятно я беше слушал вече десетина пъти. След като свърших, благородно се извини за дето се бе съмнявал в съществуването на Свещения съд. Сигурен съм, че Артур все още смяташе всичко това за пълна глупост, при това опасна, защото нашият успех бе разгневил християните в Думнония, които вярваха, както каза Галахад, че ние вършим дяволска работа. Мерлин беше отнесъл скъпоценния Свещен съд в Инис Уидрин, в кулата на своя замък. Според Мерлин Свещеният съд след време щеше да събере цялата си огромна мощ, но дори и в тези първи дни след пренасянето му в Думнония, независимо от враждебното отношение на християните, Съкровището бе донесло на страната нова самоувереност и спокойствие.
— Трябва да призная обаче — сподели Артур, — че на мен по-голяма увереност ми носят копиеносците като ги гледам как се събират. Кунеглас казва, че ще тръгне със своята войска следващата седмица. Силурците на Ланселот се събират при Иска, а хората на Тюдрик са готови за поход. Годината ще бъде суха, Дерфел, чудесно време за война.
Съгласих се. Ясеновите дървета се бяха разлистили преди дъбовете. Това бе знак, че лятото ще бъде сухо, а когато няма дъждове земята е твърда и стената от щитове стъпва на здрава основа.
— А моите хора къде трябва да се явят?
— При мен, разбира се — отвърна Артур. Замълча, после се усмихна срамежливо — Мислех, че ще ме поздравиш, Дерфел.
— Теб ли, господарю — запитах аз, сякаш не знаех. Исках да му дам възможност сам да ми каже новината.
Той се усмихна още по-широко.
— Гуинивиър роди преди месец. Момче, чудесно момче!
— Господарю! — възкликнах аз, уж изненадан от новината, макар че тя бе дошла при нас преди седмица.
— Той е здрав и гладен! Добро знамение.
Личеше, че е щастлив. Артур си беше такъв — обикновените неща в живота му доставяха удоволствие. Мечтаеше за здраво семейство в добре построена къща с добре гледано стопанство.
— Нарекохме го Гуидър — каза той и нежно повтори — Гуидър.
— Хубаво име, господарю — отбелязах учтиво и след това му казах, че и Сийнуин очаква дете. Артур веднага реши, че то ще бъде момиче и разбира се, ще се ожени за неговия Гуидър, когато му дойде времето. Той сложи ръка на рамото ми и ме поведе към къщата, където заварихме Сийнуин да обира каймака на млякото. Артур я прегърна сърдечно и я помоли да остави грижата за сметаната на слугите и да излезе с нас на слънце, за да поговорим.
Седнахме на пейката, която Исса направи под ябълковото дърво, засадено до вратата на къщата. Сийнуин го попита за Гуинивиър.
— Лесно ли беше раждането? — поинтересува се тя.
— Да — отвърна той и докосна железния амулет на врата си. — Наистина беше лесно и тя е добре! Само дето се тревожи, че след раждането ще изглежда по-стара, но това са глупости. Майка ми никога не е изглеждала стара. А детето ще се отрази добре на Гуинивиър — усмихна се като си представи как Гуинивиър ще обича своето момче колкото го обичаше самият той. Гуидър, разбира се, не беше първото му дете. Ирландската му любовница, Айлийн, го беше дарила с двама близнаци, Амхар и Лохолт, които вече бяха достатъчно големи, за да заемат местата си в неговата стена от щитове, но Артур не гореше от желание да бъде с тях.
— Те не ме обичат — призна той, когато го попитах за близнаците, — но пък харесват нашия стар приятел Ланселот — Артур ни погледна и двамата с тъжна молба за извинение за дето споменава това име, после добави — и ще се сражават сред неговите хора.