— Как ще го наречеш?
— Не знам. Воини на Британия? Другарите? Копията на Кадарн? — изреждаше ги като на шега, но аз усещах, че говори сериозно.
— И мислиш, че ако Ланселот е един от тези Воини на Британия — казах аз, споменавайки първото от всички изредени имена, — няма да държи толкова на посвещението си в мистериите на Митра?
— Надявам се — призна той, — но не съм замислил всичко това заради Ланселот. Всеки от тези воини ще трябва да положи кървава клетва никога да не се сражава с друг воин от братството — Той бързо се усмихна. — Ако кралете на Британия се счепкат, аз ще съм ги надхитрил, защото воините им няма да се бият помежду си.
— Едва ли — отсякох аз кисело. — Клетвата към краля е по-висша от всички други, дори от твоята кръвна клетва.
— Добре тогава просто ще ги затрудня — заупорства той, — защото ще наложа мира, Дерфел, ще го наложа, а ти, приятелю, ще споделиш плодовете на този мир с мен в Думнония.
— Надявам се, господарю.
Артур ме прегърна.
— Ще се видим в Кориниум — каза той. Вдигна ръка за поздрав към моите копиеносци и отново погледна към мен. — Помисли си пак за Ланселот, Дерфел. И поразсъждавай над истината, че понякога трябва да пожертваме малко от гордостта си в името на по-голям мир.
След тези думи махна с ръка и си тръгна, а аз отидох да предупредя своите хора, че времето за стопанисване в Кум Исаф свърши. Трябваше да наточим копията, да изчукаме остриетата на мечовете и да освежим боята по щитовете, отново да ги лакираме и да подменим ремъците им. Щяхме пак да воюваме.
Тръгнахме два дни преди Кунеглас, който чакаше старейшините от западните планински краища на Поуис с техните воини, загърнати в груби рошави кожи. Кралят ме помоли да предам на Артур, че поуиската войска ще пристигне в Кориниум до една седмица, след това ме прегърна и се закле да бди над живота на Сийнуин. Тя щеше да се премести отново в Каер Сус, където малък боен отряд щеше да охранява семейството на Кунеглас, докато той беше на война. Сийнуин с нежелание напусна Кум Исаф — никак не й се нравеше преспективата да живее с Хелед и нейните две лели, но аз си спомних разказа на Мерлин за убитото куче в храма на Изида и за кожата му, наметната върху саката кучка и настоях Сийнуин да се премести заради мен, за мое спокойствие, в двореца на брат си. Накрая тя отстъпи.
Добавих шестима от моите хора към дворцовата охрана на Кунеглас и с останалите копиеносци, всички Воини на Свещения съд, тръгнахме на юг. На щитовете ни блестеше петолъчната звезда на Сийнуин; всеки от нас носеше по две копия, меч и огромен вързоп с двойно препечен хляб, осолено месо, твърдо сирене и сушена риба. Хубаво беше да тръгнем отново на поход, макар пътят ни да минаваше през долината Лъг, където се белееха на длъж и на шир костите на мъртвите, изровени от дивите прасета. Не исках, когато след няколко дни оттук минат хората на Кунеглас, тези кости да възкресят спомена за тежкото поражение. Затова изгубих половин ден в долината, но заровихме отново мъртвите, а те всичките бяха с по един отрязан крак. Когато нямаме възможност да изгаряме мъртвите, ние ги заравяме, но преди това им отрязваме крака, за да не може душата да броди. Затова сега погребвахме скелети с отсечен крак. И цял ден да бяхме работили едва ли щяхме да заличим следите от невероятната касапница. Оставих за малко работата и отидох до римското светилище, където моят меч бе отнел живота на друида Танабурс и където Нимю бе затрила душата на Гундлеус. Там на пода, на който все още личеше кръвта им, легнах сред покритите с паяжини черепи и се помолих да се върна здрав и читав при Сийнуин.
Следващата нощ прекарахме в Магнис. Цял свят разделяше този град от потъналите в друидска мъгла казани и разказваните нощем приказки за Съкровищата на Британия. Това беше Гуент, християнска територия, и тук всичко беше мрачно. Ковачите правеха върхове на копия, кожарите щавеха кожи, за да покриват с тях щитове, да правят ножници, колани и ботуши, а жените печаха твърдите тънки самуни хляб, които можеха да издържат по цели седмици. Хората на крал Тюдрик носеха своите римски униформи с бронзови нагръдници, кожени полички и дълги наметала. Сто от тях вече бяха потеглили към Кориниум, още двеста щяха да ги последват, макар и не под командването на своя крал, защото Тюдрик беше болен. Официално неговият син, престолонаследникът Мюриг, щеше да ги оглавява, но всъщност начело на войската щеше да бъде Агрикола. Той беше стар вече, но ходеше изправен, а белязаната му ръка все още можеше да върти меч. За него разправяха, че бил повече римлянин от самите римляни, а аз винаги малко се боях от свирепото му смръщено лице, но в онази пролетна утрин пред стените на Магнис той ме посрещна като равен. Късо остриганата му посивяла глава надникна от палатката, после той целият се показа в своята римска униформа и за мое учудване ме поздрави с прегръдка.