— Дерфел — каза той с невероятно пискливия си глас, — помня те — и без да ми кажа да стана мина покрай мен и влезе в палатката. Агрикола ми махна с ръка да ги последвам и аз, и така ме отърва от компанията на четиримата запъхтяни свещеници, които нямаха никаква работа в лагера освен да стоят до полите на своя принц. Мюриг беше облечен с тога. На врата му висеше тежък дървен кръст, закачен на сребърна верига. Моето присъствие изглежда не му се понрави, ако съдя по навъсения поглед, който ми отправи. После се обърна към Агрикола и с кисел тон занарежда нещо, но разговорът се водеше на латински, така че нямах представа за какво ставаше въпрос. Мюриг подкрепяше доводите си, размахвайки някакъв пергамент пред носа на стария воин, който търпеливо понасяше многословната му тирада.
Накрая Мюриг свърши, нави пергамента, пъхна го в гънките на тогата и се обърна към мен.
— Надяваме се не очакваш от нас да храним твоите хора, нали? — запита той, минал отново на британски език.
— Ние си носим храна, лорд принц — успокоих го аз, после се поинтересувах за здравето на баща му.
— Кралят има киста в корема — обясни Мюриг с неприятния си фалцет. — Налагаме го с лапи, лекарите редовно му пускат кръв, но уви, няма подобрение, явно такава е Божията воля.
— Повикайте Мерлин, лорд принц — предложих аз.
Мюриг примигна срещу мен. Беше късоглед и в усилията си да вижда по-ясно се вторачваше и присвиваше очи — може би затова винаги изглеждаше в лошо настроение. Изсмя се подигравателно на предложението ми.
— Ти, разбира се, си, моля да ми простиш тази забележка, известен като един от глупците, рискували живота си в кралството на Диурнач, за да върнат някаква купа в Думнония. Дълбока купа за разбъркване, ако не се лъжа?
— По-скоро казан, лорд принц.
Тънките устни на Мюриг трепнаха в бърза усмивка.
— Не ви ли дойде на ум, лорд Дерфел, че за времето на вашия поход, гуентските ковачи можеха да ви направят цяла дузина казани?
— Следващия път ще знам къде да си поръчам кухненските посуди, лорд принц — отвърнах аз. Мюриг се вкамени, поразен от иронията и нахалството на моя отговор, а Агрикола се усмихна.
— Разбра ли нещо от нашия разговор? — попита старият воин, когато Мюриг си тръгна.
— Не владея латински, лорд.
— Недоволстваше задето един от старейшините не си е платил данъците. Горкият човек ни дължи тридесет пушени сьомги и двадесет каруци нарязани дърва, а е докарал само пет каруци с дърва и нито една риба. Мюриг не ще да разбере, че племето на Силиг прекара тежка епидемия миналата зима, някои изловил незаконно всичката риба в река Уи и въпреки всичко Силиг ми е довел двеста копиеносци — Агрикола плю с отвращение. — По десет пъти на ден! По десет пъти на ден принцът идва тук с някакъв проблем, дето всеки полуинтелигентен чиновник от хазната би решил за нула време. Просто ми се иска баща му да си стегне превръзката на корема и да се върне на трона.
— Сериозно болен ли е Тюдрик?
Агрикола сви рамене.
— По-скоро е уморен, а не болен. Иска да се откаже от трона. Разправя, че ще се подстриже и ще стане свещеник — Агрикола се изплю на пода. — Но аз ще се оправя с нашия престолонаследник. Ще гледам неговите дами да тръгнат с нас на война.
— Неговите дами ли? — попитах аз, заинтригуван от ироничния тон, с който бе изречена тази дума.
— Може да е сляп като червей, лорд Дерфел, но момичетата ги забелязва веднага, като сокол полска мишка. Пада си той по жените, и колкото повече толково по-добре. И защо не? Нали е принц? — Агрикола свали колана с меча и го закачи на пирон забит в един от подпорните колове на палатката. — Утре ли потегляте?
— Да, лорд.
— Ела да вечеряме заедно довечера — покани ме той и ме побутна към изхода. Навън присви очи към небето. — Лятото ще бъде сухо, лорд Дерфел. Чудесно лято за избиване на сакси.
— И за велики нови песни — добавих аз възторжено.
— Често си мисля, че бедата на нас, бритите, е, че отделяме прекалено много време за песни и недостатъчно за избиване на сакси.