— Не една, а хиляда.
Той се засмя.
— И аз не мога да се оплача. Сега имам три жени, които си вадят очите непрекъснато и трите са бременни — захили се и се почеса по корема. — Аман от тия въшки. Човек не може да се отърве от тях. Остава ми утешението, че здравата нахапаха онова малко копеле Мордред.
— Нашият господар краля — подразних го аз.
— Малкото копеле — повтори той. — Казвам ти, Дерфел, бил съм го до кръв и пак неще да учи. Гадна крастава жаба — изплю се Кълхуч. — Значи утре ще говориш срещу Ланселот, а?
— Ти пък откъде знаеш? — Не бях споделил с никого решението си по този въпрос освен с Агрикола, а новината бе стигнала дори преди мен в Кориниум. Или може би хората познаваха твърде добре моята неприязън към краля на Силурия и просто смятаха, че не бих могъл да постъпя по друг начин.
— Всеки го знае — отвърна Кълхуч — и всички те подкрепят.
Той плъзна поглед край мен и плю.
— Гарвани.
Обърнах се и видях на другия бряг на Чърн процесия от християнски свещеници. Бяха десетина души — всички с черни роби, всичките с бради и всичките напяваха една от своите мрачни религиозни песни. Двадесетина копиеносци вървяха след свещениците и аз с изненада забелязах, че щитовете на някои от тях бяха с лисицата на Силурия, а на други с морския орел на Ланселот.
— Ритуалите не бяха ли обявени за след два дни? — попитах аз Галахад, който стоеше до мен.
— И ще бъдат след два дни — рече той. (Преди война винаги се изпълняват ритуали, за да се измоли благословията на Боговете — и на езическите божества, и на християнския Бог.) — Това прилича повече на покръстване — добави Галахад.
— Какво, в името на Бел, означава „покръстване“? — попита Кълхуч. Галахад въздъхна.
— Покръстването, скъпи ми Кълхуч, нагледно показва как Бог в своята милост измива човешките грехове, когато повярваш в него.
Това обяснение накара Кълхуч да избухне в смях. Един от свещениците, който затъкваше полите на расото си в колана, погледна сърдито към нас, после нагази в плитката вода край брега и с един прът заопипва дъното на плитката река да открие някое по-дълбоко място, подходящо за ритуала на покръстването. Непохватните му движения привлякоха тълпа отегчени копиеносци, които се струпаха на отсамния бряг точно срещу християните.
За известно време нищо съществено не се случи. Силурските копиеносци някак смутени охраняваха свещениците, докато ония с остриганите си темета виеха нещо като песен. Свещеникът във водата продължаваше да ръчка в реката с дългия кол, увенчан със сребърен кръст.
— Никога няма да успееш да хванеш пъстърва с това — провикна се Кълхуч, — защо не опиташ с рибарско копие?
Копиеносците на нашия бряг се засмяха, а свещениците ни погледнаха навъсено без да спират отегчителната песен. Някакви жени от града дойдоха и запяха с тях.
— Женска религия — плю Кълхуч.
— Това е моята религия, скъпи Кълхуч — измърмори Галахад. Той и Кълхуч спориха така през цялото време, докато воювахме в Беноик, но този спор бе вечен, както впрочем и тяхното приятелство.
Свещеникът откри достатъчно дълбоко място, където водата му стигаше до кръста и се опита да забие там прътта. Течението обаче проваляше опитите му и всеки път, когато водата събаряше кръста, копиеносците свиркаха и дюдюкаха. Сред зрителите имаше и християни, но те не се опитаха да спрат подигравките.
Накрая свещеникът успя да забие кръста, макар и не много здраво, и излезе от реката. Копиеносците отново засвиркаха и задюдюкаха при вида на кльощавите му бели крака и той припряно пусна мокрите поли на дрехата си да ги скрие.
Тогава се появи втора процесия. На нашия бряг се възцари пълна тишина. Копиеносците замълчаха почтително, тъй като идващите десетина воини придружаваха волска кола, покрита с бяло ленено платно. В нея седяха две жени — Гуинивиър и кралица Илейн, майката на Ланселот, и един свещеник. Най-странното беше, че този свещеник бе не някой друг, а епископ Сенсъм. Беше облечен с всички салтанати на епископското облекло — един куп пищни филони (дълго наметало, носено при специални случаи от църковните служители, б. пр.) и бродирани шалове, а на врата му висеше тежък кръст от червеникаво злато. Остриганото му теме розовееше, изгоряло от слънцето. Люхтигерн, както му викаше Нимю — господарят на мишките.
— Мислех, че Гуинивиър не може да го понася — учудих се аз, защото Гуинивиър наистина на времето ненавиждаше Сенсъм, а сега той се возеше в нейната кола. — Освен това Сенсъм не беше ли в немилост?