— Но ние имаме двама врагове — простичко напомни Артур.
— Така е наистина, вече подчертах това, лорд Артур. Но моето предложение, ако, разбира се, можете да го схванете, е да направим единия от тях наш приятел — Мюриг стисна ръцете си и примигна срещу Артур. — Съюзник — добави той, в случай, че Артур още не беше разбрал.
— Сердик — започна Сеграмор на своя ужасен британски, — няма чест. За него е толкова лесно да престъпи клетва, колкото за свраката да строши врабчово яйце. Не сключвам аз мир с такъв човек.
— Не можете да разберете — възропта Мюриг.
— Не сключвам мир с него — прекъсна го Сеграмор, изговаряйки бавно всяка дума, както се говори на малко дете. Принцът се изчерви и замълча. Страх го беше почти до смърт от нумидийския воин и нищо чудно, защото славата на Сеграмор беше толкова страшна, колкото и видът му. Лордът на Камъните беше висок мъж, слаб и бърз като камшик. Косата и кожата му бяха катранено черни. Издълженото му лице, набраздено от множество белези, получени в безброй битки, бе винаги намръщено, но под тази маска се криеше забавен и дори великодушен характер. Макар и да не владееше нашия език добре, Сеграмор можеше с часове да разказва край лагерния огън своите увлекателни приказки за далечни земи. Но повечето хора го познаваха единствено като най-страшния от воините на Артур, неумолимия Сеграмор страховит в битка и мрачен в мир. За саксите той беше черен зъл дух, изпратен от подземния свят. Аз обаче го познавах добре и го харесвах. Всъщност именно Сеграмор ме беше посветил в тайните на Митра и именно той се би рамо до рамо с мен в онзи дълъг и кървав ден в долината Лъг.
— Взел си е едно голямо сакско момиче сега — пошепна ми Кълхуч по време на съвета, — висока като върлина, а косата й като купа сено. Затова е отслабнал толкова.
— Ти като имаш три жени защо не си отслабнал — мушнах пръст в масивното му тяло.
— Аз ги гледам как готвят, Дерфел, а не как изглеждат и по това ги избирам.
— Имаш ли нещо да добавиш, лорд Кълхуч? — попита Артур.
— Не, братовчеде — весело отвърна Кълхуч.
— Тогава да продължим — обърна се Артур към Сеграмор и го попита какво мисли за възможността хората на Сердик да подкрепят Аел. Нумидиецът бе пазил границата ни със саксите през цялата зима и добре ги познаваше, но сега само вдигна рамене и заяви, че от Сердик всичко може да се очаква. Сеграмор беше чул, че двамата с Аел се срещнали и разменили дарове, но нямаше сведения да са сключили съюз. Според Сеграмор Сердик щеше да остави Аел да изтощава силите си срещу нас и докато думнонската войска си върши работата, той вероятно ще нападне по крайбрежието с надеждата да завладее Дурновария.
— Ако сключим мир с него… — опита отново Мюриг.
— Няма да сключваме мир с него — грубо го прекъсна крал Кунеглас. Той беше единственият крал сред присъстващите на съвета и единственият по-висш по ранг от престолонаследника на Гуент така че мнението на Кунеглас най-сетне затвори устата на Мюриг.
— Има още нещо, което трябва да знаете — предупреди ни Сеграмор. — Саксите вече имат кучета. Големи кучета — разтвори ръце той, за да ни покаже огромните размери на сакските бойни кучета. Всички бяхме чували за тези зверове и се страхувахме от тях. Разправяха, че саксите пускали кучетата секунди преди двете стени от щитове да се сблъскат и зверовете били толкова свирепи, че можели да направят огромни дупки в стената на противника и след това саксите атакували точно там.
— Аз ще се справя с кучетата — заяви Мерлин. Това бе единствената намеса на Мерлин по време на този военен съвет, но неговото спокойствие и увереност заличиха страховете на някои поизплашени воини. Неочакваното присъствие на Мерлин сред войската само по себе си внушаваше сигурност, защото той притежаваше Свещения съд и сега бе по-могъщ от всякога, дори в очите на християните. Всъщност повечето хора не разбираха предназначението на Свещения съд, но бяха доволни, че друидът изяви желание да придружи войската. С Артур начело и Мерлин до нас — как можехме да загубим?
След това Артур разпредели силите. Крал Ланселот с копиеносците на Силурия и един думнонски отряд щеше да пази южната граница от Сердик. Всички останали трябваше да се съберем при Каер Амбра и да тръгнем на изток по долината на Темза. Ланселот се направи на недоволен задето го отделяха от основната ударна сила, насочена срещу Аел, но Кълхуч, като чу разпорежданията на Артур, учудено поклати глава.