— А затова ли, господарю, доведохте кучетата? — попитах аз, защото двамата с Нимю бяха събрали цяла глутница мръсни помияри, които сега придружаваха войската. Мерлин въздъхна.
— Позволи ми да ти дам един съвет, Дерфел. Когато си купиш куче, недей да лаеш вместо него. Аз знам за какво са тия кучета, Нимю знае, а ти не. Такава е волята на Боговете. Други въпроси имаш ли? Или ще ме оставиш да се порадвам на тазсутрешната разходка? — Мерлин удължи крачка, думкайки в земята с големия си черен жезъл на всяка стъпка.
Щом отминахме Калева, пред нас запушиха големи сигнални огньове, които известяваха за появата ни. Видеха ли дима, саксите, където и да се намираха в този момент, трябваше да подложат земята на опустошение. Изпразваха зърнените складове, изгаряха къщите и отвеждаха добитъка. А Аел винаги се оттегляше на един ден пред нас и по този начин ни увличаше все по-навътре в опустошената земя. Когато пътят минаваше през гори, винаги намирахме прегради от повалени дървета. Случваше се докато нашите хора се бореха с тежките стволове от някъде да профучи стрела или копие и да отнеме нечии живот или пък от гъстите храсталаци изкачаше някое от големите бойни кучета на саксите. Но това бяха единствените атаки на Аел, нито веднъж не построи стена от щитове срещу нас. Той отстъпваше, ние напредвахме и всеки ден вражи копия и стрели отнемаха живота на един-двама от нашите.
Много повече жертви взимаха болестите. Същото ни се случи преди битката в долината Лъг — щом се събере голяма армия, Боговете винаги изпращат болести. Болните воини ужасно ни бавеха, но трябваше да вървят с нас, защото иначе трябваше да ги оставим на сигурно място и да им оставим копиеносци да ги пазят от сакските бойни отряди, които непрекъснато обикаляха фланговете ни. През деня ги виждахме в далечината, а нощем огньовете им блещукаха на хоризонта. Всъщност не ни бавеха толкова болните, колкото самото придвижване на огромното мнозинство, съставляващо нашата войска. За мен е непонятно как трийсет копиеносци могат с лекота да изминат двайсет мили за един ден, а двайсет пъти по-голяма войска колкото и да се старае, не може да мине повече от осем-девет мили за същото време. Ориентирахме се по римските камъни, вкопани край пътя, които отбелязваха броя на милите до Лондон. След известно време престанах да ги гледам, за да не ме подтискат мислите за изминатия път.
Волските коли също ни бавеха. С нас имаше четиридесет големи каруци, в които бяхме натоварили храната и резервните оръжия и те се влачеха със скоростта на охльови зад нас. Ариергардът беше под командването на принц Мюриг. Той се суетеше около каруците, постоянно ги броеше и все се оплакваше, че копиеносците отпред вървели прекалено бързо.
Славните конници на Артур яздеха начело на войската. Бяха петдесет на брой, всички с големи космати коне, отглеждани дълбоко във вътрешността на Думнония. Други конници, които за разлика от воините на Артур не бяха облечени с плетени ризници, яздеха напред като разузнавачи. Някои от тях не се връщаха, но не след дълго намирахме отсечените им глави, оставени на пътя.
Основната част от войската се състоеше от петстотин копиеносци. Артур реши да не взима опълченци, защото тези земеделци рядко носеха подходящи оръжия. Така че всички ние бяхме воини заклели се да служат на някои военачалник, всички бяхме въоръжени с копия и щитове, а повечето имаха и мечове. Не всеки можеше да си позволи да има меч, но Артур беше разпратил заповед из цяла Думнония домакинствата, в които има меч, но няма воин под клетва, да предадат оръжието. По този начин бяха събрани осемдесет меча, които Артур раздаде на воините от нашата армия. Някои от нас — малцина — носеха пленени сакски бойни брадви, макар други, като мен, да не харесваха това неповратливо оръжие.
И за всичко това бе платено? За мечовете и новите копия, за новите щитове и каруците, за воловете, брашното, ботушите, щандартите, юздите, казаните за готвене, шлемовете, наметалата, ножовете, подковите за конете, осоленото месо? Артур се засмя като видя удивената ми физиономия.