— Благодарение на християните, Дерфел.
— Дали са още пари? — не повярвах аз. — Мислех, че в това виме вече няма мляко.
— Сега вече наистина няма — каза Артур мрачно, — но не е за вярване колко пари събраха техните светилища, когато предложихме да превърнем пазителите им в мъченици, а още по-малко ще повярваш като разбереш в какви размери обещахме да върнем този заем.
— А ние върнахме ли въобще парите на епископ Сенсъм? — сетих се да попитам аз. Манастирът в Инис Уидрин, поверен на Сенсъм, бе осигурил съкровището, което убеди Аел да не воюва с нас по време на есенната кампания, завършила в долината Лъг. Артър поклати глава.
— Не. И той все ми напомня за това.
— Епископът май е намерил нови приятели — казах предпазливо аз. Опитът ми да проявя такт само разсмя Артур.
— Сега е личен свещеник на Ланселот. Нашият скъп епископ изглежда просто не може да остане дълго време на дъното. Като ябълка във ведро с вода — винаги изплува отгоре.
— Помирил се е и с жена ти — отбелязах аз.
— Обичам, когато хората разрешават споровете помежду си — каза Артур тихо, — но епископ Сенсъм наистина има странни съюзници напоследък. Гуинивиър го покровителства, Ланселот го издига, а Моргана го защитава. Какво ще кажеш за това? Моргана!
Артур обичаше сестра си и му беше болно, че тя така се отчужди от Мерлин. Управляваше Инис Уидрин със свирепа решимост сякаш за да докаже на Мерлин, че бе по-подходяща от Нимю като съратник, но Моргана отдавна бе изгубила битката за главна жрица на Мерлин. Според Артур старият друид я ценеше, но тя искаше да бъде обичана, а кой, попита тъжно Артур, можеше да обича една толкова обезобразена жена.
— Мерлин никога не е бил любовник на Моргана — довери ми Артур, — но тя се преструваше, че между тях има такива отношения. Мерлин пък нямаше нищо против тази лъжа, защото колкото по-странен изглежда в очите на хората, толкова по-щастлив се чувства. В действителност обаче не можеше да понася вида на Моргана без златната й маска. Тя е много самотна, Дерфел.
Нищо чудно, че Артур се радваше на приятелството между осакатената му сестра и епископ Сенсъм. Но за мен беше странно, че най-ревностният проповедник на християнството в Думнония може така да се сприятели с Моргана — езическа жрица, прочута със своята власт. Господарят на мишките, мислех си тогава, е като паяк, който плете странна паяжина. С последната си паяжина бе опитал да хване Артур, но не беше успял, а сега за кого ли плетеше така усърдно нова паяжина?
Нямахме новини от Думнония откакто към нас се присъединиха и последните ни съюзници. Бяхме откъснати, саксите ни бяха заобиколили отвсякъде, но все пак до нас достигнаха някои новини от вкъщи и те бяха окуражителни. Сердик не беше тръгнал срещу отрядите на Ланселот, а вероятно не беше тръгнал и на изток, за да подкрепи Аел. Последните съюзници, които се присъединиха към нас, бяха воините на Кърнау, водени от един стар приятел, препуснал в галоп край колоната да ме търси. Когато ме намери, той се изхлузи от седлото и падна в краката ми. Беше Тристан, принц и престолонаследник на Кърнау. Изправи се, изтупа праха от наметалото си и ме прегърна.
— Сега можеш да си спокоен, Дерфел — воините от Кърнау вече пристигнаха. Всичко ще бъде наред — заяви той и ме разсмя.
— Изглеждаш добре, лорд принц.
— Отървах се от баща си — обясни той. — Пусна ме да излетя от клетката. Сигурно се надява някой сакс да ми сцепи главата с брадвата си — изкриви той лице, наподобявайки умиращ човек и аз плюх, за да предотвратя злото.
Тристан беше красив, добре сложен мъж с черна коса, двуостра брада и дълги мустаци. Кожата му имаше нездрав вид, а лицето му често изглеждаше тъжно, но днес бе грейнало от щастие. Когато предишната есен Тристан дойде с неколцина воини да се сражава за нас в долината Лъг, бе проявил своеволие, пренебрегвайки решението на баща си. Разбрахме, че за наказание крал Марк го затворил в една отдалечена крепост на северното крайбрежие на Кърнау, където го държал цяла зима. Но сега явно беше размислил и бе освободил сина си, за да вземе участие в тази кампания.
— Пак сме семейство — обясни Тристан.
— Какво семейство?
— Моят скъп баща — иронично се усмихна принцът — си взе нова булка. Иала от Брослианд — (Брослианд бе единственото останало британско кралство в Арморика, управляваше го Будик синът на Камран, женен за Анна, сестра на Артур, което означаваше, че Иала беше племенница на Артур).
— Поредната мащеха. Шестата, ако не се лъжа?
— Седмата — поправи ме Тристан. — И е само на петнадесет лета, а баща ми е поне на петдесет. Аз съм вече на трийсет! — добави мрачно той.