— И още ли не си се оженил?
— Още. Баща ми обаче се жени и за двама ни. Бедната Иала. След четири години, Дерфел, ще я умори като другите, но засега е щастлив с нея. Износва я, както износи и другите преди нея — Тристан ме прегърна през раменете. — Чувам, че си се оженил.
— Е, сватба нямаше, но ми сложиха оглавника.
— Легендарната Сийнуин, а? — засмя се той. — Браво, приятелю, браво на теб. Някои ден и аз ще намеря моята Сийнуин.
— Дано да е скоро, лорд принц.
— Ще трябва да е скоро! Остарявам! Истински старец! Оня ден видях бял косъм в брадата си, ето тук — пъхна той пръст някъде при брадичката. — Виждаш ли го?
— Само един ли трябва да виждам? — присмях му се аз — Та ти си заприличал на язовец — продължих да го дразня, макар че в черната му брада имаше не повече от три-четири посивели косъма. Тристан се засмя. Тогава край нас изтича роб с десетина вързани на каишки кучета.
— Това да не са хранителни запаси за критични обстоятелства — попита принцът.
— На Мерлин му трябват за някаква магия и неще да ми каже за какво.
Кучетата на стария друид ни създаваха куп неприятности — трябваше да ги храним, а нямаше с какво; държеха ни будни по цяла нощ, защото непрекъснато виеха и се дърляха с другите кучета, които придружаваха нашите воини.
Ден след пристигането на Тристан стигнахме до Понтс, където пътят пресичаше Темза — над реката римляните бяха направили чуден каменен мост. Очаквахме да намерим моста разрушен, но разузнавачите ни съобщиха, че той си е цял целеничък. За наше учудване все още бе цял, когато пристигна и основната част от войската ни.
Това беше най-горещият ден откакто бяхме тръгнали на поход. Артур забрани преминаването на моста докато не пристигне и обозът ни. Затова хората започнаха да се разхождат край реката. Мостът се състоеше от единайсет арки. На всеки бряг имаше по две, които издигаха нивото на пътя, за да го отведат към седемте арки, стъпили в самата река. Три ствола и други донесени от водата отломки се бяха натрупали от едната страна на моста, така че на запад реката беше по-дълбока и по-широка, отколкото на изток. Водата се блъскаше в струпания от самата нея бент и го покриваше с пяна. На отсрещния бряг имаше римско селище — няколко каменни сгради, оградени от останките на земен насип. А на нашия бряг голяма кула, издигната в началото на моста, пазеше пътя, който минаваше под нейната висока рушаща се арка. Върху арката все още личеше римски надпис. Артур ми го преведе. Надписът известяваше, че мостът е построен по заповед на император Адриан.
— Това «император» титла ли е? — попитах аз.
— Да.
— По-висш ли е императорът от краля?
— Императорът е господар на крале — обясни ми Артур. Мостът бе помрачил настроението му. Той се разходи край арките, стъпили на брега, после отиде до кулата и сложи ръка на каменната й стена, докато се взираше в надписа.
— Представи си, че двамата с теб искаме да построим такъв мост, как бихме го направили?
Вдигнах рамене.
— Ами от дърво, господарю. Подпорите от бряст, а за останалото ще нацепим дъбови стволове.
Той направи кисела физиономия.
— А ще стои ли тоя мост над реката по времето на нашите праправнуци?
— Те ще си построят свой мост.
Артур тупна по каменната стена.
— Никой от нас не може да прави такава каменна зидария. Никой не знае как да издигне каменна кула насред реката. Дори нямаме спомени за това как се прави такова нещо. Притежаваме огромно съкровище, което се топи пред очите ни с всеки изминал ден, а ние не знаем как да го задържим, нито как да го увеличим.
Замълча и погледна назад — първите каруци от обоза на Мюриг се показаха в далечината. Разузнавачите бяха претърсили доста навътре горите и от двете страни на пътя — не бяха открили и следа от сакси, но Артур все още беше нащрек.
— Ако бях на тяхно място, щях да изчакам войската да премине и да нападна каруците — обясни ми той. Затова реши най-напред да изпрати оттатък реката един отряд, след него обоза на Мюриг, който трябваше да влезе зад рушащия се наземен насип, ограждащ някогашното римско селище и едва тогава да пусне основната част от войската през моста.
Челният отряд бе съставен от моите хора. По брега отвъд реката имаше по-малко дървета и макар, че наличната растителност можеше да скрие една малка войска, никой не се появи. Единственото доказателство, което саксите бяха оставили за своето присъствие, беше една конска глава насред моста. Никой от хората ми не се осмели да мине покрай нея, докато не дойде Нимю да развали магията на врага. Тя просто плю върху главата. Каза ни, че сакските магии били слаба работа. След като мършата беше лишена от злата си сила, двамата с Исса я хвърлихме в реката.