Хората ми охраняваха земния насип, докато каруците и придружаващите ги воини влязоха зад укреплението. Галахад бе дошъл с мен и двамата занадничахме в старите римски сгради. По някаква причина саксите не желаеха да използват римски селища, предпочитаха собствените си дървени къщи със сламен покрив. В тия сгради обаче някои бе живял наскоро, защото в огнищата имаше пепел, а някъде подът беше старателно пометен.
— Може да са били наши хора — предположи Галахад, защото сред саксите живееха много брити, повечето като роби, но имаше и свободни брити, приели чуждото господство.
Сградите приличаха на казарми, но имаше и две къщи и нещо, което взех за зърнен склад, но когато отворихме изпочупената му врата, се оказа обор — тук бяха подслонявали добитъка за през нощта, за да го пазят от вълци. На пода имаше дебел подгизнал слой от слама и изпражнения, който така остро вонеше, че ако бях сам веднага щях да си изляза, но Галахад забеляза нещо в другия край на помещението и аз трябваше да го последвам, стъпвайки по мокрия опасно хлъзгав под.
Отсрещната стена правеше чупка в средата, където се оформяше обла ниша. Високо в нишата под мръсотията, наслоявана с години върху мазилката, бе нарисуван символ, който приличаше на Х, с изрисувано върху него Р. Галахад се вторачи в символа и се прекръсти.
— Това е било църква, Дерфел — каза той учуден.
— Но сега вони — опитах се да го върна към настоящето. Но той продължаваше да гледа с почит към символа.
— Тук са идвали християни.
— Вече не — потръпнах от нетърпимата воня и замахнах безпомощно срещу мухите, които бръмчаха около главата ми.
Галахад не забелязваше мирзимата. Мушна върха на копието си в плътния слои кравешка тор, смесена с гниеща слама и започна да рови. Едва успя да разчисти малка част от пода. Това, което откри, го накара да заработи още по-усърдно. Накрая разкри горната част от тялото на мъж, изобразен с малки мозаечни късчета. Човекът бе облечен като епископ и имаше сияние около главата. Едната му ръка беше вдигната и в нея държеше малък звяр с мършаво тяло и голяма рунтава глава.
— Свети Марк със своя лъв — каза Галахад.
— Мислех, че лъвовете са огромни зверове — разочаровах се аз. — Сеграмор разправя, че са по-големи от коне и по-свирепи от мечки — вгледах се в изпоцапаното с фъшкии зверче. — Това е като коте.
— Това е символичен лъв — укори ме Галахад. Опита се да разчисти още малко от пода, но мръсотията беше твърде стара, наслоена и лепкава. — Един ден ще построя голяма църква като тази. Огромен храм, където цял народ да може да се събира и да отправя молитви към своя бог.
— Да, и като умреш — задърпах го аз към вратата — някой кучи син ще вкара десет стада добитък да преживеят вътре зимата и ще ти бъде благодарен.
Той настоя да остане още минута, даде ми щита и копието си и разпери ръце за молитва.
— Това е Божи знак — развълнувано забърбори Галахад, когато най-сетне тръгна след мен към слънчевата светлина. — Ще възродим християнството в Лоегир, Дерфел. Това е знак за победа!
Тази стара църква, в която Галахад видя знак за победа, едва не стана причина за нашия разгром. На следващия ден тръгнахме на изток към Лондон, чиято близост отново събуди неосъществими надежди, а принц Мюриг остана в Понтс. Изпратил каруците напред с по-голямата част от охраната, но петдесет воини задържал, за да разчистят църквата от вонящата мръсотия. И Мюриг като Галахад бил дълбоко развълнуван, когато разбрал за съществуването на древната църква и решил да посвети отново храма на християнския Бог. За тази цел накарал своите копиеносци да оставят военните си доспехи и да изчистят сградата от фъшкиите и сламата, та да могат свещениците, тръгнали с престолонаследника на Гуент, да кажат молитвите необходими за възстановяване светостта на църквата.
И докато ариергардът се борел с натрупаните изпражнения, саксите, които през цялото време ни дебнеха, минали през моста и ги нападнали.
Мюриг избягал. Той имаше кон, но повечето от чистачите били избити, а също и двама от свещениците. След това саксите бързо настигнали каруците. Останалите воини от ариергарда се опитали да се противопоставят, но саксите ги превъзхождали по численост, обградили ги, сломили съпротивата им, след това започнали да избиват тежкоподвижните волове на всяка каруца, която пленявали.
По това време вече бяхме чули шума от бъркотията. Войската спря, а конниците на Артур се втурнаха в галоп назад, където ехтяха оръжия и крещяха умиращи. Нито един от нашите конници не беше готов за битка, просто защото беше много горещо — никой не би могъл да язди цял ден, облечен с ризница в такава горещина. Въпреки това само при вида на огромните коне саксите панически побегнали, но злото вече бе сторено. От четиридесет каруци осемнадесет бяха без волове и трябваше да ги изоставим. Освен това в повечето от тях храната бе разграбена или опропастена. Саксите бяха счупили буретата със скъпоценното ни брашно — пътят беше побелял от него. Събрахме колкото можахме в няколко наметала, но се получи една смес от брашно, песъчинки и клончета, та не ми се мислеше за хляба, който щеше да излезе от нея. Вече бяхме започнали да намаляваме дажбите, тъй като искахме храната да ни стигне поне за още две седмици. Но след нападението над обоза, където се намираше по-голямата част от храната, останаха провизии само за още една седмица поход и съвсем не беше сигурно, че ще ни стигнат докато се върнем в Калева или в Каер Амбра.