— В реката има риба — отбеляза Мюриг.
— Богове, само не риба пак — изръмжа Кълхуч, спомняйки си последните дни в Инис Трийбс.
— С рибата от реката не можем да изхраним цяла армия — каза Артур ядосано. Искаше му се да закрещи срещу Мюриг, да разголи неговата глупост, но Мюриг беше принц и възпитанието на Артур никога не би му позволило да унижи един принц. Ако аз или Кълхуч бяхме разделили ариергарда и оставили каруците без достатъчна охрана, Артур щеше да избухне, но Мюриг беше под закрилата на благородното си потекло.
Бяхме се събрали на Военен съвет северно от пътя, който тук вървеше все направо през еднообразна, обрасла с трева, равнина. Тук-там имаше дървета и сплетени хвойнови и глогови храсти. На съвета присъстваха всички военачалници и двадесетина по-нисши офицери, струпали се около нас да слушат. Мюриг, разбира се, твърдеше, че няма никаква вина — това никога нямало да се случи, ако му били дали повече хора.
— Впрочем — каза той — и трябва да ми простите, че изтъквам нещо, което, склонен съм да мисля, е повече от очевидно и няма нужда от моите обяснения, но армия, която пренебрегва Господ не може да се надява на успех.
— А защо Господ ни пренебрегна? — попита Сеграмор. Артур накара нумидиецът да замълчи.
— Стореното сторено — отсече той. — Сега трябва да решим какво ще става оттук нататък.
Но това, което стана, зависеше по-скоро от Аел, отколкото от нас. Той беше спечелил първата победа, въпреки че можеше и да не си бе дал сметка за размера на своя триумф. Бяхме навлезли дълбоко в неговата територия и сега ни заплашваше глад ако не успеехме да вкараме в капан неговата войска, да я унищожим и по този начин да навлезем в земи, които не са предварително опустошени. Разузнавачите ни успяваха да убият по някоя сърна, а по някога се натъкваха и на овце или крави, но подобни деликатеси бяха рядкост и изобщо не можеха да заместят загубеното брашно и сушено месо.
— Няма ли да спре, за да защити Лондон? — попита Кунеглас. Сеграмор поклати глава.
— В Лондон живеят брити. На саксите не им харесва там. Той ще ни остави да вземем Лондон.
— В Лондон ще има храна — каза Кунеглас.
— Но за колко време, кралю господарю? — попита Артур. — А дори и да я вземем с нас, после какво? Вечно ще бродим така с надеждата, че Аел ще ни атакува? — Той се загледа в земята и мислите изостриха чертите на лицето му. Тактиката на Аел вече беше съвсем ясна — щеше да ни остави да вървим и да вървим, а неговите хора щяха винаги да са пред нас и да отнасят нанякъде всичко за ядене, докато се изтощим и обезверим и тогава сакските пълчища щяха да ни пометат.
— Трябва да го накараме да ни нападне — каза Артур.
— Как моля ви се? — бързо замига Мюриг срещу него, а в гласа му трептеше зла ирония.
Друидите, които ни придружаваха — Мерлин, Иорует и други двама от Поуис, седяха заедно в единия край на Съвета. Мерлин беше окупирал един удобен за сядане мравуняк и сега вдигна жезъла си, за да привлече погледите ни.
— Какво правите, когато искате нещо ценно? — попита тихо той.
— Взимаме си го — изръмжа Агравейн. Той командваше тежката кавалерия на Артур, за да може Артур да командва цялата армия.
— Когато искате нещо ценно от Боговете — уточни въпроса си Мерлин, — какво правите?
Агравейн вдигна рамене. Ние също мълчахме.
Мерлин се изправи и щръкна над всички.
— Ако искате нещо — заобяснява той сякаш беше учител, а ние ученици, — трябва да дадете нещо. Трябва да направите жертвоприношение. Това, което исках най-много на света, беше Свещения съд. Затова заложих живота си в неговото търсене и постигнах желанието си, но ако не бяха пожертвал душата си, нямаше да получа този дар. Трябва да пожертваме нещо.