Християнската вяра на Мюриг бе засегната и той не можа да устои на желанието да подразни друида.
— Да пожертваме вашия живот, лорд Мерлин, щом това е свършило работа последния път — засмя се той и погледна към оцелелите си свещеници, подканяйки ги да се присъединят към шегата.
Смехът замря, щом Мерлин насочи черния си жезъл към принца. Държеше го неподвижен — върхът бе на сантиметри от лицето на Мюриг и остана така дълго след като никой вече не се смееше. Мерлин продължи да стои с протегнат жезъл докато тишината стана непоносима. Агрикола реши, че трябва да подкрепи своя принц и прочисти гърлото си. Черният жезъл само трепна и пресече опита на Агрикола да се намеси. Мюриг се размърда неловко, но сякаш бе онемял. Почервеня, запремигва и се сгърчи. Артур се намръщи, но нищо не каза. Нимю се усмихна, предусещайки съдбата на принца, останалите наблюдавахме мълчаливо, някои от нас трепереха от страх, а Мерлин продължаваше да стои неподвижен. Накрая Мюриг не издържа на напрежението.
— Аз се пошегувах! — викна той отчаян. — Не исках да ви обидя.
— Каза ли нещо, лорд принц? — запита Мерлин разтревожено, уж думите на Мюриг го бяха изтръгнали от някакъв унес. Свали жезъла. — Трябва да съм се унесъл в сън посред бял ден. Докъде бях стигнал? А, да, до жертвоприношението. Кое е най-скъпото нещо, което притежаваме, Артур?
Артур се замисли за секунди.
— Имаме злато, сребро, моята ризница.
— Дрънкулки — отсече Мерлин презрително.
За малко се възцари тишина, после мъжете, наобиколили Съвета, започнаха да предлагат свои отговори на Мерлиновия въпрос. Някои свалиха огърлиците си и ги размахаха във въздуха. Други предложиха да пожертваме оръжия — един дори назова Екскалибур, мечът на Артур. Християните нямаха отговор, защото въпросът на Мерлин беше свързан с езически обичаи, така че християните можеха единствено да предложат своите молитви. Но един воин от Поуис реши, че е най-добре да пожертваме някой християнин. Идеята му предизвика шумни одобрителни възгласи. Мюриг отново почервеня.
— Понякога си мисля — проговори Мерлин след като всички замлъкнаха, изчерпали въображението си, — че съм обречен да живея сред идиоти. Целият свят ли е полудял с изключение на мен? Нима няма сред вас поне един нещастен ограничен глупак да се досети кое е най-скъпото нещо, което притежаваме? Нито един?
— Храната — обадих се аз.
— А — викна доволно Мерлин. — Браво на теб нещастен ограничен глупако! Храната, идиоти такива — захвърли обидата си той срещу Съвета. Плановете на Аел се основават на убеждението, че ние нямаме достатъчно храна, значи ние трябва да го накараме да си мисли, че имаме в изобилие. Трябва да похабим храната, както християните похабяват молитвата. Трябва да я пръснем в пустите небеса, трябва да я разпилеем, да я изхвърлим, трябва — той замълча, за да подчертае значението на следващата дума — да я пожертваме — завърши Мерлин и зачака някой да издигне глас и да му се противопостави, но никой не се обади. — Намери някъде наблизо удобно място за битка с Аел — заповяда друидът на Артур. — Гледай да не си избереш твърде силни позиции, нали не искаш саксът да се откаже от сражението. Ти го примамваш, помни това, значи трябва да го накараш да повярва, че може да те разгроми. Колко време ще му е необходимо да подготви силите си за битка?
— Три дни — отвърна Артур. Той предполагаше, че хората на Аел са пръснати, тъй като ни следяха отдалече, обградили ни отвсякъде. За два дни щяха да свият обръча и да го превърнат в стегната войска, а третият ден целият щеше да отиде за привеждането й в боен ред.
— На мен ще ми трябват два дни — каза Мерлин, — значи ще опечете твърд хляб, който да ни стигне за пет дни, колкото да не умрем от глад — заповяда той. — Дажбите не трябва да са много щедри, Артур, защото жертвоприношението трябва да е истинско. След това намери своето бойно поле и чакай. Останалото остави на мен, но искам Дерфел и десетина от неговите хора да свършат една тежка работа. А има ли някой тук, който да разбира от дърворезба? — извиси глас Мерлин, та да могат всички мъже, струпани около Съвета, да го чуят.
Той подбра шестима. Двама бяха от Поуис, един носеше щит със сокола на Кърнау, останалите бяха от Думнония. Дадоха им брадви и ножове, но никой не разбра какво ще правят, докато Артур не намери подходящо бойно поле.
Беше си харесал една широка равна местност, сред която имаше леко възвишение, увенчано с тисови дървета. Склонът не беше стръмен, но все пак щяхме да имаме предимството на по-високо разположените позиции. Артур заби щандартите ни на този хълм. Около тях изникна лагер от покрити с тисови клони колиби. Нашите копиеносци щяха да се подредят в кръг около бойните знамена и да посрещнат Аел, ако ни нападне както се надявахме. Хлябът, който щеше да поддържа живота ни докато чакаме саксите, беше изпечен в издълбани в земята пещи.