Мерлин избра за себе си едно място на северната страна на хълма. Там имаше полянка, оградена с осакатени елши и поток, бреговете му бяха обрасли с трева, той криволичеше на юг към далечната Темза. Мерлин заповяда на моите хора да повалят три дъбови дървета, да ги изчистят от клоните и кората. След това изкопаха три дупки, в които трябваше да бъдат поставени дъбовите стволове, но преди това друидът заповяда на шестимата резбари да направят от дърветата три отвратителни идола. Иорует помагаше на Нимю и Мерлин. Тримата работеха с удоволствие, защото задачата им даваше възможност да измислят най-противни и страшни черти. Образите не приличаха на никой от познатите Богове, но за Мерлин това нямаше значение. Идолите не са за нас, каза той, а за саксите. Така под негово ръководство дърводелците създадоха три ужасни същества с животински лица, женски гърди и мъжки гениталии. А когато фигурите бяха завършени моите хора оставиха другата си работа и изправиха трите идола в изкопаните ями. Мерлин и дърворезбарите трамбоваха земята в основата и колоните застанаха прави.
— Отца и сина — заподскача Мерлин весело край идолите, — и светият дух — изсмя се той.
Междувременно моите хора бяха струпали огромен куп дърва пред ямите и сега върху него нахвърляхме последните запаси от храната. Най-напред заклахме всички останали волове и метнахме тежките им тела върху купа, та топлата им кръв да се стече по дърветата. Върху воловете поставихме всичко, което бяха теглили — сушено месо, сушена риба, сирене, ябълки, зърно и боб. А върху тези скъпоценни запаси хвърлихме труповете на две току-що уловени сърни и един заклан овен. Главата на овена с извитите рога бе прикована към централния стълб.
Саксите през цялото време ни наблюдаваха докато работехме. Бяха на другия бряг на потока и първия ден на два — три пъти хвърлиха срещу нас по някое копие, но после се отказаха от тези безполезни усилия и се задоволиха просто да ни наблюдават, заинтригувани от странните неща, които правехме. Усещах, че броят им нараства. Първият ден се виждаха едва десетина мъже сред далечните дървета, но вечерта на втория ден вече горяха поне двайсет огъня.
— Сега — рече Мерлин същата вечер — ще им покажем нещо интересно.
В кухненски гърнета взехме жар от запалените лагерни огньове на върха на възвишението и я отнесохме до огромната клада на полянката. Мушнахме жаравата в сплетените клони. Дърветата бяха зелени, но се разпалиха благодарение на сухата трева и клончета, които бяхме оставили най-отдолу. До падането на нощта огънят вече бушуваше. Пламъците осветяваха грубо издяланите идоли със зловещ блясък. Гъсти кълба дим се издигаха към небето и се отправяха към Лондон. Над изгладнелия ни лагер се разнесе изкусителна миризма на печено месо. Огънят пукаше и подкопаваше кладата, докато накрая тя се срути, изригвайки цели струи искри във въздуха. В свирепата горещина на пламъците мъртвите животни трепереха и се извиваха, сухожилията им се свиваха и опъваха, черепите им избухнаха. Топящата се мазнина засъска и лумна с бял пламък, който хвърли черни сенки върху трите грозни идоли. Кладата горя цяла нощ, изпепелявайки нашите последни надежди да си тръгнем от Лоегир без война до победа. Призори видяхме саксите да се промъкват към тлеещите останки и да ги оглеждат с любопитство.
След това зачакахме. Не стояхме съвсем бездейни. Наши конници отидоха на изток да разузнаят пътя към Лондон и съобщиха, че към нас се придвижват сакски отряди. Някои от нас сечаха дървета, с които положихме основите на един замък точно до рядката горичка на върха на възвишението. Нямахме нужда от тази сграда, но Артур искаше да създаде впечатлението, че изграждаме своя база дълбоко в Лоегир и оттук ще нападаме земите на Аел. Повярваше ли Аел в това, щеше да ни нападне със сигурност. Започнахме да правим и земен насип и тъй като нямахме подходящи сечива, успяхме да издигнем едно твърде ниско укрепление, но то изглеждаше достатъчно, за да внуши измамното впечатление, което целяхме.
Имахме си достатъчно работа, но въпреки това във войската настъпи разделение изпълнено с омраза. Едни подкрепяха Артур и Мерлин, а други, сред които и Мюриг, смятаха, че поначало сме възприели погрешна стратегия. Щяло да бъде много по-добре, твърдеше сега Мюриг, ако бяхме изпратили три или повече по-малки войски да завземат сакските крепости по границата. Трябвало да атакуваме и да предизвикваме, а не да влизаме в саморъчно направен капан в сърцето на Лоегир, където да умрем от глад.