— А може и да е прав — сподели с мен Артур на третата сутрин.
— Не, господарю — настоях аз и за да бъда по-убедителен посочих на север, където гъст дим издаваше присъствието на все по-нарастващото множество сакси, които се събираха отвъд потока. Артур поклати глава.
— Сега войската на Аел е там, но това не означава, че той ще атакува. Ще ни наблюдава, но ако има поне малко ум в главата, ще ни остави да изгнием тук.
— Бихме могли ние да го нападнем — предложих аз. Той отново поклати глава.
— Да поведеш войска между дървета и през поток в атака, значи да я поведеш към собствената й гибел. Единственият ни изход, Дерфел, е той да ни нападне. Просто се моли това да стане и то днес.
Но Аел не дойде, а беше петият ден след нападението на саксите над нашия обоз. Утре ще ядем трохи. След два дни щяхме да сме гладни като вълци, а след три щяхме да погледнем право в ужасните очи на поражението. Но каквото и да предричаха недоволстващите във войската, Артур не проявяваше безпокойство. Онази вечер той ме повика да се кача при него върху недовършената стена на нашия грубо граден замък. Слънцето бавно се спускаше към далечната Думнония. Покатерих се по трупите, набрах се на ръце и застанах върху най-горната греда.
— Погледни — посочи той на изток, където далеч на хоризонта имаше друго петно от сив дим, а под него, осветени от слънцето се виждаха къщите на един град — по-голям от всички градове, които познавах. По-голям от Глевум и от Кориниум, по-голям дори от Акве Сулис.
— Лондон — промълви с почуда Артур. — Надявал ли си се някога да го видиш?
— Да, господарю — отвърнах аз. Той се усмихна.
— Моят самоуверен Дерфел Кадарн — стоеше прав върху стената, хванал се за една грубо окастрена колона и не откъсваше поглед от големия град. Зад нас, в правоъгълника, образуван от четирите стени на дървената сграда, почиваха бойните коне. Горките животни вече бяха гладни, защото имаше много малко трева по изгорената от слънцето земя на възвишението, а ние не бяхме събрали фураж за тях.
— Не е ли странно — каза Артур, все още загледан в Лондон, — че Ланселот и Сердик вече може да са влезли в битка, а ние няма как да разберем.
— Моли се Ланселот да победи — мрачно го посъветвах аз.
— Това и правя, Дерфел — отвърна той. Тропна с крак по недовършената стена и изведнъж изтърси — Какъв шанс има Аел! Би могъл да посече тук най-добрите воини на Британия. И до края на годината, Дерфел, неговите хора могат да завладеят земите ни и да отидат чак до Севърнско море. И всичко ще бъде загубено. Цяла Британия! Загубена — повтори той сякаш тази мисъл го забавляваше. После се извъртя и погледна към конете. — Винаги можем да ги изядем. С месото им ще оцелеем още седмица — две.
— Господарю! — възмутих се аз от тази проява на песимизъм.
— Не се тревожи, Дерфел — засмя се той, — аз изпратих вест на нашия стар приятел Аел.
— Така ли?
— Жената на Сеграмор. Мала се казва. Какви странни имена имат тия сакси. Познаваш ли я?
— Виждал съм я, господарю.
Мала беше високо момиче с дълги мускулести крака и широки рамене. Сеграмор я беше пленил при един от своите набези в края на предишната година. Тя очевидно бе приела съдбата си безропотно. Откритото й лице рядко изразяваше някакви емоции. Като изключим гъстата златиста коса, която ограждаше това лице, в него нямаше нито една особено привлекателна черта, но въпреки това Мала притежаваше странен чар — чарът на едно голямо, силно, бавно, грубо същество. Тя бе спокойна и мълчалива като своя любим нумидиец.
— Ще се престори, че е избягала от нас — обясни ми Артур, — дори може би в този момент разправя на Аел как сме решили да прекараме идващата зима тук. Казва му, че Ланселот ще се присъедини към нас с още триста копиеносци, понеже се нуждаем от неговата подкрепа — много от моите хора са болни и се чувстват твърде слаби, въпреки че ямите ни са пълни с хубава храна — усмихна се той. — Изобщо плете безкрайни измислици, или поне се надявам, че е така.
— А може би му казва истината — мрачно предположих аз.
— Може — съгласи се той безгрижно. Загледа се във върволицата мъже, които носеха вода с кожени мехове — пълнеха ги от изворчето, дето ромолеше на южния склон. — Сеграмор обаче й вярва — добави Артур, — а аз отдавна съм се научил да вярвам на Сеграмор.
Направих знака против злото.
— Аз не бих пуснал моята жена да отиде в лагера на врага.
— Тя сама пожела. Саксите нямало да я наранят. Май баща й е един от техните старейшини.
— Дано да обича Сеграмор повече от баща си.