— Ами ако ти донеса трофей, господарю? — не се отказваше Каван. — Брадвата на някой старейшина? Или злато?
— Доведи ми самия старейшина, Каван и ще можеш да нарисуваш сто лъча на своята звезда.
— Пет ми стигат, господарю — каза той.
Утрото бавно отмина. Всички, които носехме метални ризници, тежко се потяхме в жегата. За саксите, които се струпваха отвъд северния поток, нашият лагер вероятно изглеждаше заспал или пък хората бяха болни и неподвижни, но тази измамна представа не накара саксите да излязат пред дърветата. Слънцето се издигаше все по-високо. Нашите разузнавачи, леко въоръжените ни конници, които яздеха само със сноп къси копия за хвърляне, напуснаха лагера. За тях нямаше място в битка между две стени от щитове и затова те отведоха нервните си коне на юг към Темза. Можеха да се върнат много бързо, но им беше заповядано в случай че щастието ни изневери да тръгнат на запад и да предупредят Думнония за нашето поражение. Конниците на Артур навлякоха тежките си ризници от кожа и желязо, след това завързаха с ремъци неудобните кожени брони, които пазеха гърдите на конете.
Артур, скрит заедно със своята тежка кавалерия зад недовършените стени на замъка, беше сложил славната си римска ризница, направена от хиляди малки железни плочки, пришити върху кожена дреха, така че да се припокриват като рибешки люспи. Сред тях имаше и сребърни плочки, затова при движение ризницата сякаш сияеше. На раменете си Артур бе сложил бяло наметало, от лявата му страна висеше Екскалибур, скрит в своята вълшебна ножница с кръстосаните залтни орнаменти (тя предпазваше онзи, който я носи, от всякакви рани). Слугата на Артур Хигуид държеше дългото копие на своя господар, сребристосивия му шлем с белите гъши пера и кръглия щит, който блестеше като огледало, защото бе обкован със сребро. В мирно време Артур предпочиташе да се облича скромно, но по време на битка беше ослепителен. Харесваше му да си мисли, че неговият авторитет се гради на честното му управление, но по бляскавата ризница и лъскавия щит личеше, че той ясно съзнава на какво всъщност се крепеше неговата слава.
Някога Кълхуч бе яздил с тежката кавалерия на Артур, но сега и той като мен водеше отряд копиеносци. Към обяд ме намери и се тръшна до мен в сянката на моята колиба. Носеше железен нагръдник, кожена дреха, а на голите си прасци бе закрепил бронзови римски наколенници.
— Не идва копелето — изръмжа той.
— Може би утре — вдигнах аз рамене. Той подсмръкна с отвращение, после ме погледна напрегнато. — Знам какво ще кажеш, Дерфел, но въпреки това ще те попитам. Все пак преди да отговориш искам да си спомниш нещо. Кой се би рамо до рамо с теб в Беноик? Кой стоя щит до щит с теб в Инис Трийбс? Кой си подели бирата с теб и дори ти позволи да съблазниш онова рибарско момиче? Кой ти държа ръката в долината Лъг? Аз. Помни това, когато ми отговаряш. А сега кажи имаш ли нещо скрито за ядене.
— Не — усмихнах се аз.
— Ти си една голяма торба с никому ненужни сакски черва. Ето какво си ти — отсече той. После погледна към Галахад, който си почиваше сред моите хора. — А ти имаш ли храна, лорд принц?
— Дадох последната си коричка на Тристан.
— Християнски жест, предполагам? — попита презрително Кълхуч.
— Така си мисля — отвърна Галахад.
— Нищо чудно, че не съм станал християнин — заяви Кълхуч. — Трябва ми храна. Не мога да убивам сакси на празен корем — оправда се той и смръщен заоглежда хората ми, но никой не му предложи и троха, просто защото и те нямаха. — Значи ще измъкнеш онова копеле Мордред от ръцете ми, а? — попита ме той, загубил всяка надежда да получи някой залък.
— Така иска Артур.
— Така искам аз — каза той напористо. — Ако имах сега храна, Дерфел, щях да ти дам и последната троха, за да ми направиш тази услуга. Отърви ме от тоя малък сополив кучи син. Нека съсипе твоя живот вместо моя, но те предупреждавам, ще си протъркаш колана да го налагаш.
— Май няма да е много мъдро от моя страна да налагам бъдещия си крал — рекох предпазливо аз.
— Може да не е много мъдро, но пък доставя удоволствие. Противна малка крастава жаба — той плю и се обърна, за да погледне към потока. — Какво им става на тия сакси? Не искат ли да се бият?
Кълхуч едва ли очакваше такъв мигновен отговор. Внезапно прозвуча рог, а след него задумка и един от големите тъпани, които саксите носеха по време на война. Докато се размърдаме да погледнем към потока, армията на Аел се появи. Миг преди това там имаше само листа, огряни от пролетното слънце, а сега пред тях стоеше врагът.