Бяха стотици. Стотици мъже с рунтави кожи и желязо, с брадви, кучета, копия и щитове. техните бойни знамена представляваха забити на дълги колове бичи черепи, окичени с дрипи. Авангардът им се състоеше от цял отряд мягьосници със стърчащи кичури коса по главите си. Те подскачаха пред стената от щитове и ни засипваха с проклятия.
Мерлин и другите друиди слязоха надолу по склона да посрещнат магьосниците. Не вървяха нормално, а като всички друиди преди битка подскачаха на един крак, подпирайки се на своите жезли, а другата ръка размахваха във въздуха. Спряха на стотина крачки от най-близките магьосници и занареждаха своите проклятия. Християнските свещеници пък стояха на върха на възвишението, разперили ръце и с поглед към небето молеха своя Бог за помощ.
А ние, воините, оформяхме редиците си. Агрикола със своите отряди, облечени в римски униформи, беше на левия фланг. Всички други копиеносци бяхме в центъра, а конниците на Артур, които засега оставаха скрити зад недовършения замък, щяха накрая да заемат десния фланг. Артур нахлузи шлема си, с мъка се качи на гърба на Ламрей, простря бялото си наметало върху задницата на коня, после пое тежкото копие и бляскавия щит от Хигуид.
Сеграмор, Кунеглас и Агрикола предвождаха пешаците. Засега, само до появата на Артуровите конници, моите хора образуваха лявото крило на нашия боен ред. Вражият фронт обаче беше много по-широк от нашия, затова саксите можеха спокойно да ни обградят. Те несъмнено ни превъзхождаха по численост. Менестрелите ще ви разправят, че в тази битка червеите били десетки хиляди, но според мен Аел нямаше повече от шестстотин войници. Сакският крал, разбира се, разполагаше с много по-голям брой копиеносци от тези, които виждахме пред нас, въпреки че и той като нас бе принуден да остави силни гарнизони в пограничните крепости, но една войска от шестстотин копиеносци си беше голяма войска. А зад стената от щитове имаше още толкова привърженици — предимно жени и деца, които нямаше да вземат участие в битката, но несъмнено се надяваха да оберат труповете ни, когато всичко свърши.
Нашите друиди вече се връщаха и с мъка подскачаха нагоре по възвишението. Пот се стичаше по лицето на Мерлин и надолу по плитките на дългата му брада.
— Няма магии — увери ни той, — техните магьосници не могат да правят истински магии. Вие сте в безопасност.
Проправи си път между щитовете ни и отиде да търси Нимю. Саксите бавно тръгнаха срещу нас. Техните магьосници плюеха и пищеха, офицерите викаха по хората си да поддържат права линия, други пък крещяха обиди срещу нас.
Нашите бойни рогове изпращаха своето протяжно предизвикателство към врага, а ние запяхме. Ние на десния фланг пеехме Бойната песен на Бели Маур — победоносен вой за кървави убийства, който запалваше огън в сърцата на мъжете. Двама от моите хора танцуваха пред стената от щитове като със сложни стъпки прескачаха своите мечове и копия, поставени на кръст на земята. Викнах им да се върнат в стената от щитове, защото си мислех, че саксите ще прегазят ниския хълм и бързо ще се вкопчим в кървава схватка. Но на стотина крачки от нас те спряха и подредиха щитовете си така че да образуват непрекъсната облицована с кожи дървена стена. Запазиха пълна тишина докато магьосниците им пикаеха срещу нас. Огромните им кучета лаеха и опъваха каишите си, бойните тъпани думкаха, от време на време прозвучаваше тъжният зов на някой рог, но иначе саксите мълчаха и удряха щитовете си с дръжките на своите копия в такт с ритъма на тъпаните.
— За първи път виждам сакси — Тристан бе дошъл до мен и не откъсваше очи от сакските воини с техните дебели рунтави кожи, двуострите брадви, кучетата и копията.
— Умират като всички други — уверих го аз.
— Не ми харесват тия брадви — призна си той, докосвайки обкования с желязо ръб на своя щит за щастие.
— Тромаво оръжие е това — опитах се аз да го ободря. — Щом политнат на една страна и стават безполезни. Посрещаш удара й отвесно с щита и мушкаш ниско с меча. Тая техника е безотказна.
Или почти безотказна.
Тъпаните внезапно замлъкнаха. Вражата стена от щитове се разцепи на две и в центъра се появи самият Аел. Застана там и се загледа в нас. После плю и демонстративно захвърли копието и щита си на земята, за да покаже че иска да говори. Тръгна към нас. Беше огромен висок мъж с тъмна коса, облечен в роба, направена от дебелата кожа на черна мечка.
Придружаваха го двама от магьосниците и един слабичък плешив човек, вероятно преводачът му.
Кунеглас, Мюриг, Агрикола, Мерлин и Сеграмор тръгнаха да го пресрещнат. Артур беше решил да остане при своите конници и тъй като Кунеглас беше единственият крал на нашата страна от бойното поле, трябваше той да приказва от наше име. Кралят обаче покани другите да го придружат, а на мен ми направи знак да изляза напред като преводач. Това щеше да бъде моята втора среща с Аел. Той беше висок широкоплещест мъж с открито и силно лице и тъмни очи. Имаше гъста черна брада, бузите му бяха набраздени от белези, носът — счупен, а на дясната му ръка липсваха два пръста. Бе облечен с ризница, носеше кожени ботуши, а на главата — железен шлем, от който стърчаха чифт бичи рога. На врата му имаше британско злато, а също и по ръцете му. Мечата роба, която покриваше ризницата му, сигурно скоро щеше жив да го свари в този горещ ден, но нейното предимство беше, че никой меч не можеше да пробие такава дебела кожа. Той се вгледа в мен.