— Дерфел, кралю господарю.
Той плю върху ризницата ми.
— Засрами се, Дерфел, за дето си забравил своята майка. Ще се биеш ли за нас днес? За народа на твоята майка?
Аз се усмихнах.
— Не, кралю господарю, но предложението ви ми прави чест.
— Дано смъртта ти да е лека, Дерфел. Но на тези боклуци — и той махна към четиримата предводители — кажи, че съм дошъл, за да изям сърцата им.
Аел плю за последен път, обърна се и тръгна към своите хора.
— И какво каза той? — попита Мюриг.
— Разговорът беше личен, лорд принц. Говорихме за моята майка. И той ми напомни за греховете ми.
Бог да ми е на помощ, но в онзи ден аз харесах Аел.
Ние спечелихме битката.
Игрейн ще иска да разказвам надълго и нашироко. Иска да чете за геройски подвизи. То наистина имаше, но имаше и страхливци и други, които изцапаха панталоните си от ужас, но останаха в стената от щитове. Имаше мъже, които не успяха да убият никого, а само отчаяно се защитаваха. Имаше и воини, създали с героизма си истинско предизвикателство за поетите, които трябваше да търсят подходящи думи за делата им. Накратко това беше просто една битка. Загинаха приятели, един от тях бе Каван, други приятели бяха ранени, Кълхуч например, имаше и приятели, които се отърваха и без драскотина като Галахад, Тристан и Артур. Аз отнесъх един удар с брадва върху лявото рамо и макар ризницата да пое по-голямата част от силата на острието, трябваше седмици наред да лекувам раната, а и до днес там имам грозен червен белег, който ме наболява при студено време.
Не битката беше важна, а това, което стана след нея, но най-напред ще опиша накратко сражението, защото моята скъпа кралица Игрейн държи да не пропускам подвизите на крал Кунеглас, нали е дядо на нейния съпруг.
Саксите ни нападнаха. Повече от час му трябваше на Аел, за да убеди хората си да атакуват нашата стена от щитове и през цялото време магьосниците с лайняните кичури по главите си крещяха срещу нас, тъпаните биеха, а по редиците на саксите непрекъснато се движеха мехове с пиво. Много от нашите пиеха медовина — храна нямахме, но медовина имаше в изобилие. Британската войска май никога не оставаше без медовина. Поне половината от мъжете на бойното поле в онзи ден бяха пияни, но това се случва във всяка битка, защото пиенето дава на воините смелостта, необходима за най-ужасната бойна маневра — фронталната атака срещу построена стена от щитове. Аз бях трезв както винаги, но този път изкушението бе много силно. Няколко сакски воини се опитаха да ни увлекат в ненавременна атака — дойдоха съвсем близо до нас и започнаха да се перчат без щитове и шлемове. Към тях полетяха няколко недобре насочени копия и това бе единственото, което саксите постигнаха. Срещу нас също бяха хвърлени две-три копия, но повечето издрънчаха безобидно по щитовете ни. После ни нападнаха двама голи мъже, напълно загубили разсъдък от пиене или някоя магия. Кълхуч посече единия, а Тристан другия. Посрещнахме с викове и посвирквания и двете победи. Саксите, изплезили езици от изпитото пиво, закрещяха обиди срещу нас.
Атаката на Аел, когато най-сетне започна, се разви съвсем зле. Саксите разчитаха на своите бойни кучета да разстроят нашата стена от щитове, но Мерлин и Нимю също имаха кучета, само дето нашите не бяха кучета, а кучки, сред тях имаше достатъчно разгорещени бесовици способни да побъркат зверовете на саксите. Вместо да нападнат нас големите бойни кучета хукнаха право към кучките. Настъпи голяма бъркотия — ръмжене, лай, вой и боричкания и след миг навсякъде имаше двойки чифтосани кучета, около които ръмжаха и се бутаха други песове с надеждата да изместят щастливците, но нито един брит не беше ухапан. Саксите вече бяха готови да се втурнат в убийствена атака, но неуспехът на кучетата им ги извади от равновесие. Поколебаха се. Аел се изплаши, че ние може да щурмуваме и изрева на своите да тръгнат напред. Те се подчиниха.
Вкопчените едно в друго кучета завиха и заскимтяха, когато тежката стена мина през тях, после щитовете изтрещяха един в друг с онзи ужасен и страшен гръм, чието ехо се носи през годините. Това е звукът на битката, звукът на бойните рогове, викащи мъже и после оглушителния трясък на щит в щит, а след трясъка започнаха писъците — някои копия бяха намерили пролуки между щитовете, заваляха и ударите на тежките бойни брадви. Но саксите понесоха много повече страдания. Кучетата, които трябваше да прегазят, бяха разстроили внимателно подредената им стена и образуваните пролуки веднага бяха използвани от нашите копиеносци, които се втурнаха напред. Редовете зад тях оформиха облицован с щитове клин, който се врязваше все по-дълбоко и по-дълбоко във вражата стена от щитове. Начело на един от тези клинове се биеше Кунеглас и за малко да стигне до самия Аел. Аз лично не видях как Кунеглас се сражава, но менестрелите по-късно пееха за неговите подвизи и той скромно ме увери, че малко са преувеличили стореното от него.