Мен ме раниха още в началото. Отбих брадвата с щита, който пое по-голямата част от силата на удара, но острието все пак успя да се стовари върху рамото ми и скова лявата ми ръка. Това обаче не ми попречи да прережа гърлото на нападателя с върха на копието си. После когато натискът стана прекалено голям и вече нямаше достатъчно пространство, за да мога да използвам копието, извадих Хюелбейн и с него мушках и сечах в подвижната маса от хора пред себе си. Започна бутането. Във всяка битка става така, докато една от страните поддаде. Просто едно тежко, горещо, изтощително и мръсно бутане един срещу друг.
Този път беше по-трудно, защото фронтът на саксите, който навсякъде беше с дълбочина пет човека, бе по-дълъг от нашия. За да се предпазят от обграждане, нашите флангове се извиха назад. Саксите по крилата на вражия боен ред трябваше да се сблъскат лице в лице с тези по-малки, но добре подредени стени от щитове. Тази маневра ги спря за известно време, вероятно се надяваха другарите им в центъра първи да пробият. Но после откъм моя фланг дойде един сакски старейшина и с примера си засрами своите хора и ги предизвика да тръгнат в атака. Той се втурна сам срещу нас, отблъсна две копия с щита си и се хвърли в центъра на нашата късичка стена от щитове, охраняваща фланга ни. Тогава умря Каван, пронизан от меча на сакския старейшина. Като видяха как този храбър воин сам успя да отвори пролука в нашия фланг, саксите с въодушевление се втурнаха срещу нас с рев.
Точно тогава атакува Артур иззад недовършените стени на замъка. Не го видях, а го чух. Менестрелите разказват, че копитата на Артуровите коне разтресли света и наистина земята потрепери от тътена на огромните животни, към чиито копита бяха здраво привързани железни пластини. Бронираните конници удариха незащитената страна на сакския фронт и това фактически бе краят на битката. Аел бе разчел атаката си, надявайки се, че кучетата ще разкъсат нашия център и, че задните редове на неговата стена от щитове ще задържат нашите конници, изграждайки втора стена от щитове. Аел много добре знаеше, че няма кон, който да атакува една здраво изградена стена от щитове, освен това без съмнение беше чул как копиеносците на Горфидид се бяха справили с Артур в долината Лъг. Но незащитеният фланг на саксите се бе втурнал в атака и бе разстроил бойния си ред. Артур на часа се бе възползвал от това и без да подрежда хората си, само им викнал да го последват, излетял с коня от прикритието си и се врязал в незащитените редици на саксите.
Аз сипех заплахи срещу един брадат беззъб сакс, който проклинаше над ръба на щитовете ни опрени един в друг. И точно тогава видях Артур. Зад него се развяваше бялото му наметало, белите му пера се вееха високо над главите на саксите, а лъскавият му щит събори боядисания с кръв бичи череп — щандарта на сакския старейшина. Копието на Артур проблесна и потъна в корема на някакъв сакс, където и остана. Артур измъкна Екскалибур. Мечът свистеше наляво и надясно и Ламрей навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в редовете на саксите. След Артур пристигна Агравейн и ужасените сакси се пръснаха пред огромния му кон, после и Ланвал и другите се врязаха в огъналия се вражи фланг.
Хората на Аел бяха смазани като яйца с чук. Просто хукнаха да бягат. Съмнявам се, че тази битка трая повече от десет минути от пускането на кучетата до появата на конете, но пък конниците сякоха и избиваха повече от час докато се наситиха на сакска кръв. Лековъоръжените ни конници яздеха напред назад с крясъци и преследваха бягащите врагове със своите копия, а по-тежките коне на Артур се втурваха сред саксите и ги тъпчеха, копиеносците тичаха след тях и обираха всяка плячка.
Саксите бягаха като сърни. Захвърлиха наметала, ризници, оръжия, само и само да се спасят. Аел се опита да ги спре, но като видя, че тази задача е непосилна, захвърли мечата си кожа и побягна с хората си. Потъна между дърветата миг преди лековъоръжените ни конници да се втурнат след него.
Аз останах сред ранените и убитите. Ранени кучета виеха от болка. Кълхуч се олюляваше на един крак, другият кървеше в бедрото, но раната не беше смъртоносна, така че не му обърнах внимание, а клекнах при Каван. Никога преди това не го бях виждал да плаче, но болките му бяха ужасни, защото мечът на сакския старейшина беше минал през корема му. Хванах ръката му, изтрих сълзите му и му казах, че беше убил нападателя си със своя контриращ удар. Не знам дали бе станало точно така и не ме беше еня, важното бе Каван да повярва, че е станало така. Затова го уверих, че ще премине моста на мечовете с петолъчна звезда на щита си.