— Ти ще си първият от нас, който ще стигне в Отвъдния свят, така че запази ни място на трапезата.
— Непременно, господарю.
— И ние ще дойдем при теб.
Той стисна зъби и изви гръб в желанието си да спре неволния вик на болка. Прегърнах го през врата и допрях лице до неговото. Плачех.
— Кажи на всички в Отвъдния свят — прошепнах аз в ухото му, — че Дерфел Кадарн ти е отдал чест като на храбър мъж.
— Свещеният съд… — промълви той, — аз трябваше…
— Не — прекъснах го аз, — не.
И тогава с тих стон Каван издъхна. Седях до тялото му, клатейки се назад напред от болката в рамото и от мъката, натежала в душата ми. По лицето ми се стичаха сълзи безспир. Исса застана до мен, чудеше се какво да каже и нищо не можа да измисли.
— Винаги е искал да се върне у дома, в Ирландия, и там да умре — отроних аз. А след тази битка можеше да си иде покрит с чест и слава и с много богатства.
— Господарю — обади се Исса.
Мислех, че прави опит да ме успокои, но аз не исках утешения. Смъртта на един храбър мъж заслужава сълзи. Затова не обърнах внимание на Исса, а продължих да държа тялото на Каван, докато душата му се отправяше в своя последен път към моста на мечовете отвъд Пещерата на Круачан.
— Господарю! — каза отново Исса и нещо в гласа му ме накара да вдигна очи.
Сочеше ми на изток към Лондон. Обърнах се да видя какво има, но сълзите замъгляваха погледа ми и аз ядно ги изтрих с ръка.
И тогава видях, че към бойното поле идваше друга войска. Още една войска от покрити с рунтави кожи воини, наредени под щандартите с черепи и бичи рога. Още една войска с кучета и брадви. Още една сакска орда.
Беше дошъл Сердик.
По-късно си дадох сметка, че всички уловки, които бяхме измислили, за да накараме Аел да ни нападне и всичката храна, която изгорихме, за да го заблудим в намеренията си, всичко е било напразно, защото бретуалдата сигурно е знаел, че Сердик идва и то не срещу нас, а срещу собствените си сънародници. Сердик наистина бе тръгнал с намерението да се присъедини към нас и Аел бе решил, че единствената възможност да се противопостави и на двете армии беше да се опита да ги разгроми една по една.
На Аел бе проиграл тази възможност. Конниците на Артур го разбиха, а Сердик пристигна твърде късно, за да се включи в сражението. Сигурно поне за миг този изменник Сердик се е изкушил от мисълта да се втурне срещу Артур. Една бърза атака щеше да ни помете. За една седмица Сердик щеше да се справи и с оцелелите воини на Аел и така да стане единствен владетел на цяла южна Британия. Тази мисъл не може да не го е изкушила, но той се поколеба. Войската му наброяваше близо триста души — напълно достатъчно, за да разгроми бритите, които все още се намираха на върха на възвишението. Но Артур наду сребърния си рог и зовът му достигна до конниците, увлекли се в преследване на Аел и те бързо се върнаха. Не всички, но дошлите бяха достатъчно, за да предпазят Сердик от всякакви тщеславни изкушения. Бронираните конници се появиха на огромните си коне откъм северния му фланг. Той никога не беше виждал тежката кавалерия на Артур в битка. Гледката го смрази и вцепенението му позволи на Сеграмор, Агрикола и Кунеглас да изградят стена от щитове на върха на възвишението. Стената ни беше прекалено крехка, защото повечето от нашите копиеносци все още преследваха войниците на Аел или пък разграбваха храната от неговия лагер.
Всички, които бяхме останали край британските бойни щандарти, се подготвихме за битка, но от пръв поглед личеше, че никак няма да ни е лесно. Набързо изградената ни стена от щитове, не само бе по-тънка, но и по-къса от фронта на Сердик. По това време, разбира се, ние още не знаехме, че срещу нас стои Сердик. Първо си помислихме, че това са закъснели подкрепления, които Аел така и не дочака. Щандартът на тези сакси — боядисан в червено вълчи череп с увиснала под него кожа на мъртвец — нищо не ни говореше. Знаехме, че знамето на Сердик представлява бедрена кост с две конски опашки, закачени в двата й края, а самата кост е закрепена напречно на дълъг кол. Магьосниците на Сердик обаче бяха измислили нов символ и това ни обърка. Към нас тичаха и други брити, изоставили преследването на останките от войската на Аел, за да заздравят нашата стена от щитове. Артур също поведе своите конници към върха. Като стигна до нас, той подкара Ламрей покрай редиците ни. Помня, че бялото му наметало бе изцапано с кръв.