Поколебах се, не защото не бях съгласен с плана на Артур, а защото не разбирах защо Аел трябваше да идва в Лондон.
— Защото — обясни ми уморено Артур — аз не мога да бъда спокоен в Лондон като знам, че Аел шари из Лоегир. Вярно, че загуби войската си тук, но може да има и други гарнизони, достатъчни за нова войска. И докато ние гледаме как да се отървем от Сердик, може да иде и да опустоши половината Думнония.
Артур се обърна и с омраза погледна към Ланселот и Сердик. Помислих, че пак ще ги наругае, но той само уморено въздъхна.
— Ще сключа мир, Дерфел. Боговете знаят, че не съм искал такъв мир, но все пак налага се да го направим както трябва. А сега върви, приятелю, върви.
Останах още малко, докато се уверя, че Исса ще се погрижи да изгори тялото на Каван и ще намери езеро, за да хвърли в него меча на загиналия ирландец. След това възседнах кон и тръгнах на север по следите на разбитата войска.
А Артур, чията мечта бе провалена от един глупак, тръгна към Лондон.
Неведнъж бях мечтал да видя Лондон, но и в най-смелите си полети въображението ми не бе успяло да достигне поразителната реалност. Аз си представях, че Лондон е нещо като Глевум, или може би малко по-голям, но все пак място където няколко високи сгради се скупчват около централно открито пространство с тесни улици между тях, а всичко това е оградено със земен насип. Оказа се, обаче, че Лондон има шест такива открити пространства, и край всеки от тях имаше по една зала с колонада, храмове с красиви арки и тухлени дворци. Обикновените къщи, които в Глевум или в Дурновария са ниски и със сламени покриви, в Лондон бяха по на два — три етажа. С годините много от къщите се бяха срутили, но имаше и много запазени чак до покривите с цигли и хората все още живееха в тях и се катереха нагоре надолу по дървените им стълбища. Повечето от нас не бяха виждали стълбище вътре в сграда и първия си ден в Лондон прекараха в тичане по стъпалата към най-горните етажи като развълнувани деца, за да видят гледката от там. Накрая една от сградите се срути под тежестта им и Артур забрани разходките им по стълбищата.
Крепостта на Лондон беше по-голяма от Каер Сус, а заемаше само северо-западния бастион на градската стена. В крепостта имаше десетина казарми, всяка по-голяма от зала за угощения и изградена от малки червени тухли. До крепостта имаше амфитеатър, храм и една от десетте градски бани. И други градове имат такива сгради, разбира се, но в Лондон всичко беше по-високо и по-широко. Амфитеатърът на Дурновария бе едно нещо със зелена трева, което ми се струваше доста внушително преди да видя арената в Лондон. Тя можеше да погълне пет амфитеатри като този в Дурновария. Стената, която обграждаше Лондон, беше направена от камъни, а не от трамбована земя, и въпреки че Аел я бе оставил да се руши, тя все още беше страховита преграда. Сега по нея се бяха накачили триумфиращите воини на Сердик. Той бе окупирал Лондон и забучил в стените му черепите, които му служеха за бойни знамена. Очевидно възнамеряваше да задържи града в свои ръце.
По речния бряг също имаше крепостна стена, построена първоначално, за да спира сакските пирати. В тази стена имаше процепи, които водеха към удобни заливчета, а един от тях излизаше на някакъв канал, свързан с голяма градина. Около градината бе построен красив дворец. В него все още стояха статуи и бюстове, имаше дълги галерии, покрити с цигли, и огромна зала с колони, където вероятно се бяха събирали римляните, управлявали някога Британия. Сега по украсените с рисунки стени се стичаше дъждовна вода, плочите по пода бяха счупени, а градината беше буренясала. Славата на отминалото време обаче все още се чувстваше, макар вече да бе само сянка на предишното величие. Целият град беше сянка от своето старо величие. Нито една от баните в града не работеше. Басейните в тях бяха напукани и празни, пещите — студени, мозаечните подове се бяха надигнали и разронили под напора на зимните студове и бурените. Каменните улици вече приличаха на кални пътеки, но въпреки разрухата градът все още беше масивен и величествен. Щом Лондон изглеждаше така, чудех се, как ли изглеждаше Рим. Според Галахад Лондон бил просто едно село в сравнение с Рим, неговият амфиеатър можел да погълне двадесет арени като Лондонската. Слушах и не вярвах. Та аз гледах Лондон със собствените си очи и ми беше трудно да повярвам, че не сънувам. Имах чувството, че всичко бе направено от великани.