Аел не бе харесал града и не бе пожелал да живее в него, затова в Лондон живееха само шепа сакси и бритите, които бяха приели господството на Аел. Някои от тези брити все още благоденстваха. Повечето бяха търговци, които търгуваха с Галия. Те живееха в големи къщи край реката, имаха складове, оградени със стени и охранявани от копиеносци. Но в по-голямата си част градът беше пуст. Умиращ, свърталище на плъхове, а някога този град бе родил титлата Август — Величествен, бил известен като Величествения Лондон. По Темза плавали множество галерии. А сега градът беше призрачно място.
Аел дойде в Лондон заедно с мен. Намерих го на половин ден ход северно от града. Беше се подслонил в една римска крепост, където се опитваше да събере нова войска. Първоначално се отнесе с подозрение към мен и предложението, което му носех. Развика се срещу мен, обвини ме, че сме спечелили битката с помощта на магии, после ме заплаши, че ще убие, и мен, и придружаващите ме войници, но аз разумно изчаках да отмине гневният му пристъп и след малко той наистина се успокои. Когато му поднесох даровете, грубо захвърли ножа на Сердик, но беше доволен, че му върнах дебелото наметало от меча кожа. Не мисля, че съм избегнал някаква сериозна опасност, защото усещах, че Аел всъщност ме харесва. Даже когато гневът му се уталожи, той метна тежката си ръка върху раменете ми и ме поведе по укреплението.
— Какво иска Артур? — попита ме той.
— Мир, кралю господарю — тежката му ръка ми причиняваше болка в раненото рамо, но не посмях да му кажа.
— Мир! — думата излетя от устата му, сякаш бе изплюл развалено месо, но в нея нямаше и следа от презрението, с което бе отхвърлял мирните предложения на Артур преди битката в долината Лъг. Тогава Аел беше по-силен и можеше да си позволи да иска по-висока цена. Сега трябваше да бъде по-скромен и той знаеше това.
— Ние саксите не сме създадени за мир. Ние се изхранваме с житото на враговете си, обличаме се с тяхната вълна, забавляваме се с техните жени. Какво може да ни предложи мирът?
— Възможност да възстановите силите си, кралю господарю. Иначе Сердик ще храни хората си с вашето жито и ще се облича с вашата вълна.
Аел се усмихна.
— И жените ни биха му харесали — бе свалил ръката си от рамото ми и сега тръгна на север през нивята. — Ше трябва да се откажа от земя — изръмжа той.
— Но ако решите да воювате, кралю господарю, цената ще бъде много по-висока. Ще трябва да се изправите срещу Артур и срещу Сердик и накрая може да останете само със земята над своя гроб.
Той се обърна към мен и присви очи.
— Артур ми предлага мир само защото иска да се бия със Сердик вместо него.
— Разбира се, кралю господарю — съгласих се аз. Той се изсмя на моята откровенност.
— А ако не дойда в Лондон, ще ме преследвате като куче.
— Като голям глиган, кралю господарю, чиито глиги все още са опасни.
— Говориш така, както се биеш, Дерфел. Добре.
Докато той обсъждаше предложението ми със своя съвет, по негова заповед магьосниците му направиха лапа от мъх и паяжини, с която наложиха раната на рамото ми. Съветът не продължи дълго, тъй като Аел знаеше, че няма голям избор. Така на следващата сутрин двамата заедно тръгнахме по римския път, който ни отведе в Лондон. Той настоя да пътува със свита от шестдесет копиеносци.
— Вие се доверявате на Сердик, но той не е спазил едно обещание през живота си. Кажи това на Артур.
— Вие ще му го кажете, кралю господарю.
Аел и Артур се срещнаха тайно в нощта преди преговорите със Сердик и след дълги спорове сключиха мир помежду си. Аел направи големи отстъпки. Отказа се от широки ивици земя по западната си граница и се съгласи да върне на Артур всичкото злато, което бе получил от него предишната година и дори повече. В замяна Артур му обеща цели четири години мир и даде дума да подкрепи Аел, ако Сердик не се съгласи с условията му на следващия ден. Когато мирът бе сключен двамата се прегърнаха, а по-късно докато се връщахме към лагера си край западната стена на града, Артур тъжно поклати глава.
— Човек никога не трябва да се среща със своя враг лице в лице — каза ми той, — ако знае, че някой ден ще трябва да го убие. А аз знам, че ще трябва да убия Аел, освен ако саксите признаят правото ни на върховна власт, но това никога няма да стане.
— Може пък и да стане.
Той поклати глава.