— Сакси и брити, Дерфел, не могат да живеят заедно.
— Аз как живея сред брити, господарю?
Той се засмя.
— Ако майката ти не беше пленена, Дерфел, щеше да бъдеш отгледан сред сакси и сега сигурно щеше да си във войската на Аел. Щеше да бъдеш враг, да почиташ саксите Богове, да мечтаеш като сакс и да ламтиш по нашата земя. Много земя им трябва на тия сакси.
Е, поне се бяхме справили с Аел, а на следващия ден в големия дворец край реката се срещнахме със Сердик. В онзи ден яркото слънце пръскаше искри по канала, където Губернаторът на Британия някога бе плавал със своя кораб. Веселата игра на слънчевите лъчи скриваше нечистата пяна, калта и мръсотията, които сега задръстваха канала, но нищо не можеше да скрие вонята на тия нечистотии.
Най-напред Сердик свика съвета си и докато той заседаваше ние бритите се събрахме в една стая, която гледаше към реката. По тавана играеха отблясъци от водата и хвърляха сенки върху нарисуваните там странни същества — полужени, полуриби. Поставихме копиеносци на всяка врата и на всеки прозорец, за да не може никой да ни подслушва.
И Ланселот беше с нас. Бяха му разрешили да доведе със себе си Динас и Лавейн. Тримата продължаваха да настояват, че техният мир със Сердик е проява на голяма мъдрост. С това бе съгласен единствено Мюриг. У всички останали тяхното предизвикателно упорство събуждаше само гняв. Артур послуша споровете ни, но бързо ни прекъсна — нищо нямаше да решим, спорейки за миналото.
— Стореното, сторено — каза той, — но има нещо, което трябва да знам със сигурност — и той погледна Ланселот право в очите. — Закълни се, че не си обещавал нищо на Сердик.
— Обещах му само мир — заяви Ланселот — и му предложих да ти помогне срещу Аел. Това е всичко.
Мерлин седеше в рамката на прозореца и гледаше към реката. Беше осиновил една от многото котки в двореца и сега галеше животинчето, свило се в скута му.
— А Сердик какво поиска? — попита той тихо.
— Разгрома на Аел.
— Само това? — Мерлин изобщо не се опитваше да скрие недоверието си.
— Само това — настоя Ланселот — нищо повече.
Всички го наблюдавахме. Артур, Мерлин, Кунеглас, Мюриг, Агрикола, Сеграмор, Галахад, Кълхуч и аз. Мълчахме и го гледахме.
— Нищо повече не поиска! — повтори Ланселот, но според мен изглеждаше като дете, което упорито лъжеше.
— Какъв забележителен крал — тихо отбеляза Мерлин — да иска толкова малко — усмихна се той и започна да дразни котката, мърдайки една от плитките на брадата си пред лапичките й. — А ти какво искаше? — попита друидът все така тихо.
— Победа за Артур — изстъпи се Ланселот.
— Защото не вярваше, че Артур ще успее да си я спечели сам, ли? — предположи Мерлин, издигнал плитката така че котката седеше на задните си крака в желанието си да хване увисналата черна панделка.
— Исках победата да бъде сигурна — оправда се Ланселот. — просто исках да помогна! — заоглежда се той из стаята, търсейки съюзници, но освен младият Мюриг никой друг не го гледаше с разбиране. — Ако не искате мир със Сердик — каза той сприхаво, — защо не се биете с него сега?
— Защото, кралю господарю, той използва твоето име, за да гарантира примирието — обясни търпеливо Артур, — и защото нашата войска е много далеч от дома, а неговите хора ще ни преследват през цялото време. Ако ти не беше сключил мир — продължи с обясненията си Артур все още спазвайки учтивия тон, — половината от воините на Сердик сега щяха да са на границата, за да я пазят от теб, а аз щях спокойно да тръгна на юг, за да нападна другата половина. Но сега? — той сви рамене. — Какво ще поиска Сердик от нас днес?
— Земя — отсече Агрикола. — Саксите винаги това искат. Зема, земя и пак земя. Няма да мирясат докато и последната педя земя на света не стане тяхна и тогава ще потърсят други светове, та и тях да разорат със своите плугове.
— Ще трябва да се задоволи със земята, която е взел от Аел — твърдо заяви Артур. — Защото от нас няма да получи нищо.
— Напротив би трябвало той да ни даде — обадих се аз за първи път. — Земята, която ни открадна миналата година.
Ставаше въпрос за една плодородна ивица наносна земя, която се спускаше от мочурищата надолу към морския бряг при нашата южна граница. Преди това принадлежеше на Мелуас, зависимия крал на белгите, когото Артур заточи в Иска. Тази земя много ни липсваше — като я завладя, Сердик прекалено много се доближи до богатите имения около Дурновария, освен това корабите му вече бяха само на минути от Инис Уит — големият остров, наречен от римляните Вектис, който се намираше непосредствено до нашия бряг. От година саксите на Сердик безмилостно опустошаваха Инис Уит и тамошните жители вечно молеха Артур да им изпрати повече копиеносци, за да ги защитават.