Чакахме близо час и едва тогава Сердик дойде при нас.
— Кажи на Артур следното — обърна се той към мен без всякакви предисловия — нямам доверие на никого от вас, не харесвам никого от вас и единственото ми желание е да избия всички ви. Но ще му предам земята на белгите при едно условие. Да направи Ланселот крал на тези земи. Не зависим крал — добави той, — а крал с напълно независима власт.
Вгледах се в сивосините очи на сакса. Бях толкова удивен от неговото условие, че загубих и ума, и дума, дори не преведох казаното от Сердик. Изведнъж всичко стана толкова ясно. Ланселот отдавна беше направил тази сделка със сакса, а Сердик бе крил тайното им споразумение зад един цял следобед презрителни забележки по отношение искането на Артур. Не можех да докажа подозренията си, но знаех, че това беше самата истина и когато отвърнах поглед от Сердик, забелязах как Ланселот бе впил в мен очи, пълни с очакване. Той не говореше сакски, но знаеше точно какво бе казал Сердик.
— Кажи му! — заповяда ми Сердик.
Преведох на Артур. Агрикола и Сеграмор плюха с отвращение, а Кълхуч мрачно се изсмя. Артур само се вторачи в мен, после кимна уморено.
— Добре — каза той.
— Ще напуснете това място призори — заяви Сердик кратко.
— Ще си тръгнем след три дни — отговорих аз без дори да си правя труда да се посъветвам с Артур.
— Добре — съгласи се Сердик и се отдалечи.
Така сключихме мир със саксите.
Това не беше мирът, който искаше Артур. Той се надяваше, че ще успеем да изтощим силите на саксите и да спрем притока на нови сили през Германско море и дори до година две да изтласкаме от Британия всички сакси. Но вместо това сключихме мир с тях.
— Съдбата е неумолима — каза ми Мерлин на следващата сутрин. Открих го насред римския амфитеатър да стои и бавно да оглежда каменните седалки, обграждащи арената от всякъде. Беше обсебил четирима от моите копиеносци, които седяха в края на арената и го наблюдаваха, макар и те като мен да не знаеха какви точно бяха задълженията им.
— Все още ли търсите последното Съкровище? — попитах аз.
— Харесва ми това място — проговори той, сякаш изобщо не бях задавал въпрос. — Наистина ми харесва.
— Мислех, че мразите римляните.
— Аз? Да мразя римляните? — направи се той на обиден. — Как се моля, Дерфел, моето учение да не бъде предадено на идните поколения през тази пихтиеста маса, която ти предпочиташ да наричаш мозък. Аз обичам цялото човечество! — заяви той високопарно. — Така че дори римляните са напълно приемливи стига да си стоят в Рим. Казах ти, че бях в Рим, нали? Пълен със свещеници и катамити. Сенсъм би се чувствал съвсем като у дома си там. Не, Дерфел, грешката на римляните беше, че дойдоха в Британия и развалиха всичко, макар че не всичко, което направиха тук, е лошо.
— Оставили са ни това например — вдигнах аз ръка към дванадесетте реда седалки и високите балкони, откъдето римските господари наблюдавали арената.
— О, спести ми, моля те, досадните приказки на Артур за пътища и съдилища, за мостове и строежи — натърти той презрително на последната дума. — Строежи! Какво са строежите на пътища и крепости, законодателството? Робия. Римляните ни наденаха оглавник, Дерфел. Превърнаха ни в данъкоплатци и то така хитро — накараха ни дори да повярваме, че с това са ни направили услуга! Някога сме вървели по земята заедно с Боговете, били сме свободни хора, но после сме сложили тъпите си глави в римския оглавник и сме станали данъкоплатци.
— Тогава какво е доброто — попитах аз търпеливо, — което са оставили римляните?
Мерлин свирепо се захили.
— Някога те препълвали тази арена с християни, Дерфел и пускали кучета срещу тях. Но в Рим, забележи, били още по-съвестни — използвали лъвове. С годините, уви, лъвовете изчезнали.
— Видях нарисуван лъв — отбелязах аз гордо.
— О, впечатлен съм — рече Мерлин без да си прави труда да скрие прозявката си. — Защо не ми разкажеш всички подробности? — иронията му ми отне всяко желание да приказвам. Той това и целеше и доволно се усмихна. — Веднъж видях истински лъв. Едно проскубано невзрачно същество. Реших, че не го хранят добре. Сигурно му даваха митраисти вместо християни, кой знае? Това беше в Рим, разбира се. Мушнах го с жезъла си, а той само се прозина и се почеса, ухапан от бълха. Там видях и крокодил, само че беше мъртъв.