— Какво иска Артур? — попита ме той.
— Мир, кралю господарю — тежката му ръка ми причиняваше болка в раненото рамо, но не посмях да му кажа.
— Мир! — думата излетя от устата му, сякаш бе изплюл развалено месо, но в нея нямаше и следа от презрението, с което бе отхвърлял мирните предложения на Артур преди битката в долината Лъг. Тогава Аел беше по-силен и можеше да си позволи да иска по-висока цена. Сега трябваше да бъде по-скромен и той знаеше това.
— Ние саксите не сме създадени за мир. Ние се изхранваме с житото на враговете си, обличаме се с тяхната вълна, забавляваме се с техните жени. Какво може да ни предложи мирът?
— Възможност да възстановите силите си, кралю господарю. Иначе Сердик ще храни хората си с вашето жито и ще се облича с вашата вълна.
Аел се усмихна.
— И жените ни биха му харесали — бе свалил ръката си от рамото ми и сега тръгна на север през нивята. — Ше трябва да се откажа от земя — изръмжа той.
— Но ако решите да воювате, кралю господарю, цената ще бъде много по-висока. Ще трябва да се изправите срещу Артур и срещу Сердик и накрая може да останете само със земята над своя гроб.
Той се обърна към мен и присви очи.
— Артур ми предлага мир само защото иска да се бия със Сердик вместо него.
— Разбира се, кралю господарю — съгласих се аз. Той се изсмя на моята откровенност.
— А ако не дойда в Лондон, ще ме преследвате като куче.
— Като голям глиган, кралю господарю, чиито глиги все още са опасни.
— Говориш така, както се биеш, Дерфел. Добре.
Докато той обсъждаше предложението ми със своя съвет, по негова заповед магьосниците му направиха лапа от мъх и паяжини, с която наложиха раната на рамото ми. Съветът не продължи дълго, тъй като Аел знаеше, че няма голям избор. Така на следващата сутрин двамата заедно тръгнахме по римския път, който ни отведе в Лондон. Той настоя да пътува със свита от шестдесет копиеносци.
— Вие се доверявате на Сердик, но той не е спазил едно обещание през живота си. Кажи това на Артур.
— Вие ще му го кажете, кралю господарю.
Аел и Артур се срещнаха тайно в нощта преди преговорите със Сердик и след дълги спорове сключиха мир помежду си. Аел направи големи отстъпки. Отказа се от широки ивици земя по западната си граница и се съгласи да върне на Артур всичкото злато, което бе получил от него предишната година и дори повече. В замяна Артур му обеща цели четири години мир и даде дума да подкрепи Аел, ако Сердик не се съгласи с условията му на следващия ден. Когато мирът бе сключен двамата се прегърнаха, а по-късно докато се връщахме към лагера си край западната стена на града, Артур тъжно поклати глава.
— Човек никога не трябва да се среща със своя враг лице в лице — каза ми той, — ако знае, че някой ден ще трябва да го убие. А аз знам, че ще трябва да убия Аел, освен ако саксите признаят правото ни на върховна власт, но това никога няма да стане.
— Може пък и да стане.
Той поклати глава.
— Сакси и брити, Дерфел, не могат да живеят заедно.
— Аз как живея сред брити, господарю?
Той се засмя.
— Ако майката ти не беше пленена, Дерфел, щеше да бъдеш отгледан сред сакси и сега сигурно щеше да си във войската на Аел. Щеше да бъдеш враг, да почиташ саксите Богове, да мечтаеш като сакс и да ламтиш по нашата земя. Много земя им трябва на тия сакси.
Е, поне се бяхме справили с Аел, а на следващия ден в големия дворец край реката се срещнахме със Сердик. В онзи ден яркото слънце пръскаше искри по канала, където Губернаторът на Британия някога бе плавал със своя кораб. Веселата игра на слънчевите лъчи скриваше нечистата пяна, калта и мръсотията, които сега задръстваха канала, но нищо не можеше да скрие вонята на тия нечистотии.
Най-напред Сердик свика съвета си и докато той заседаваше ние бритите се събрахме в една стая, която гледаше към реката. По тавана играеха отблясъци от водата и хвърляха сенки върху нарисуваните там странни същества — полужени, полуриби. Поставихме копиеносци на всяка врата и на всеки прозорец, за да не може никой да ни подслушва.
И Ланселот беше с нас. Бяха му разрешили да доведе със себе си Динас и Лавейн. Тримата продължаваха да настояват, че техният мир със Сердик е проява на голяма мъдрост. С това бе съгласен единствено Мюриг. У всички останали тяхното предизвикателно упорство събуждаше само гняв. Артур послуша споровете ни, но бързо ни прекъсна — нищо нямаше да решим, спорейки за миналото.