— Не съм си изпълнил клетвата, Дерфел. Толкова много неизпълнени клетви — вдигна глава, вниманието му привлече един сокол, който се плъзна пред огромния бял облак над нас. — Предложих на Кунеглас и на Мюриг да си поделят Силурия, а Кунеглас предложи ти да станеш крал на неговия дял. Искаш ли?
Бях толкова удивен, че едва отговорих.
— Ако ти искаш, господарю.
— Е, да, ама аз не искам. Искам да станеш настойник на Мордред.
Повървях няколко крачки с това разочарование.
— Силурия може да не иска да я разделяте.
— Силурия ще направи каквото ние искаме — отсече твърдо Артур, — а ти и Сийнуин ще живеете в двореца на Мордред в Думнония.
— Щом казваш, господарю — казах аз, изведнъж загубил всякакво желание да се лиша от скромните удоволстия на живота в Кум Исаф.
— Горе главата, Дерфел — побутна ме Артур. — Аз не съм крал, защо пък ти да си?
— Не съжалявам за загубата на кралството, господарю, а за появата на крал в моя дом.
— Ще се справиш с него, Дерфел, ти с всичко се справяш.
На следващия ден разделихме войската. Сеграмор вече бе напуснал нашите редици, повел своите копиеносци към новата ни граница с кралството на Сердик. Сега и останалата част от войската се раздели, за да тръгне в различни посоки. Тристан и Ланселот поеха на юг, а Кунеглас и Мюриг на запад към своите земи. Аз прегърнах Артур и Тристан, коленичих за благословията на Мерлин, която той с удоволствие ми даде. Беше възвърнал част от предишната си енергия по време на похода към вкъщи, но не можеше да скрие факта, че преживяното в храма на Митра унижение е тежък удар за него. Притежваше наистина Свещения съд, но враговете му имаха кичур от неговата брада и сега трябваше да впрегне цялата си сила, за да се предпази от техните заклинания. Мерлин ме прегърна, аз целунах Нимю и останах известно време загледан след тях. После тръгнах след Кунеглас на запад. Отивах в Поуис да намеря моята Сийнуин, натоварен с дял от златото на Аел, но въпреки това в душата ми го нямаше крилатото чувство на победителя. Победихме Аел и осигурихме мир, но не ние, а Сердик и Ланселот бяха истинските победители в тази война.
През нощта отседнахме в Кориниум, но посред нощ се изви буря и ме събуди. Тя вилнееше далеч на юг, но гръмотевиците бяха толкова силни, а светкавиците, проблясващи по стената на стаята, в която спях, толкова ярки, че ме събудиха. Бях вкъщата на Айлийн, която ми беше предложила подслон и сега дойде от спалнята си с разтревожено лице. Загърнах се в наметалото и заедно с Айлийн отидохме до градските стени, където открих половината от моите хора, дошли да наблюдават далечната буря. Кунеглас и Агрикола също стояха на укрепителните валове, но Мюриг не беше тук, защото не вярваше, че в бурите има предзнаменование.
Ние обаче бяхме сигурни в това. Бурите са послания от Боговете, а тази буря беше истински взрив. В Кориниум не капна и капка дъжд, нямаше никакъв вятър, но далеч на юг, някъде в Думнония, Боговете съсипваха земята. Светкавиците раздираха тъмнината и забиваха начупените си ками в пръстта. Гръмотевиците кънтяха непрекъснато, взрив след взрив, и след ехото на всеки трясък блясваше ослепителна светкавица и пръсваше своя разкривен огън над изтръпналата нощ.
Исса стоеше близо до мен, далечните припламвания в небесата осветяваха честното му лице.
— Умрял ли е някои?
— Не може да се каже, Исса.
— Да не би някой да ни е проклел, господарю?
— Не — отвърнах аз с увереност, каквато всъщност не чувствах.
— Но хората говореха, че Мерлин позволил да му отрежат кичур от брадата, вярно ли е?
— Няколко косъма — презрително казах аз, — нищо повече. Какво от това?
— Ако Мерлин няма власт, господарю, кой тогава?
— Мерлин има власт — опитах се да го уверя. Аз също имах власт, защото скоро щях да стана най-добрият боец на Мордред и да живея от богатствата на голямо имение. Аз щях да оформя детето, а Артур щеше да гради кралството му.
Въпреки това гръмотевиците ме притесняваха. И щях още повече да се разтревожа, ако знаех какво ни бе донесла бурята. Защото в онази нощ ни сполетя истинско бедствие. Едва след три дни разбрахме защо бяха проговорили гръмотевиците и светкавиците.
Ударили Хълма, право върху замъка на Мерлин, където ветровете стенеха около кулата за сънища. В часа на нашата победа светкавица бе паднала върху дървената кула, която лумнала в пламъци. Те се извисили, заскачали и завили в нощта, а на сутринта, когато дъждът на отмиращата буря загасил жаравата, в Инис Уидрин не било останало нито едно от единадесетте Съкровища, събрани от Мерлин. В пепелта не намерили дори Свещения съд — обгореното сърце на Думнония било празно.