Сийнуин дойде в Думнония и нашето първо дете се роди в Линдинис. Беше момиче и ние я нарекохме Моруена, така се казваше майката на Сийнуин. Бебето се роди с черна коса, но след известно време косата изсветля до златисто руса, също като на Сийнуин. Моруена беше много хубава.
Мерлин се оказа прав за Гуинивиър. Щом Ланселот установи своето ново управление във Вента, тя обяви, че съвсем новият дворец в Линдинис й е омръзнал. Бил прекалено влажен и изложен на влажните ветрове, идващи от блатата около Инис Уидрин, и прекалено студен през зимата. Изведнъж се оказа, че трябва непременно да се върне в стария Зимен дворец на Утър в Дурновария. Но Дурновария беше почти толкова далеч от Вента, колкото и Линдинис. Затова Гуинивиър убеди Артур, че трябва да си подготвят къща за времето, когато Мордред ще стане крал и ще предяви правата си върху Зимния дворец на дядо си. Артур остави избора на място за бъдещата им къща на Гуинивиър. Самият Артур мечтаеше за здрава къща с палисада, обор и зърнен склад, но Гуинивиър намери една римска вила на юг от крепостта Виндокладия, която се намираше, точно както бе предрекъл Мерлин, на границата между Думнония и новото белгийско кралство на Ланселот. Вилата беше построена на хълм, точно до едно морско заливче. Гуинивиър я наричаше „моя Морски дворец“. Изпрати там цяла орда строители, които трябваше да възстановят вилата и да я напълнят с всички статуи, които преди бяха струпани в Линдинис. Тя дори си присвои мозаечния под от предверието на двореца в Линдинис. В началото Артур се тревожеше, че Морският дворец е твърде близо до земите на Сердик, но Гуинивиър настояваше, че мирът, сключен в Лондон, ще бъде траен. Артур разбра колко е привързана към мястото и отстъпи. На него му беше все едно къде ще е домът му, защото рядко се задържаше вкъщи. Обичаше да пътува из кралството на Мордред.
Самият Мордред се премести в обрания дворец в Линдинис. Ние със Сийнуин бяхме негови настойници, така че и ние отидохме да живеем там, а заедно с нас и още шестдесет копиеносци, десет конни куриери, шестнадесет слугини и двадесет и осем роби. Имахме кастелан, майордом, бард, двама егери, пивовар, соколар, вратар, свещар и шестима готвачи, всеки със своите роби. Освен домашните роби имаше и други, които обработваха полята, кастреха дърветата и чистеха канавките – цяла армия.
Около двореца израсна градче, населено с грънчари, обущари и ковачи – занаятчии, живеещи от своя труд.
Всичко това, никак не приличаше на Кум Исаф. Спяхме под керемиден покрив в стая с белосани стени и колони на вратите. Масата се слагаше в залата за пиршества, която можеше да побере сто души. Впрочем, ние честичко предпочитахме да ядем в една стая, близо до кухнята – не можех да понасям изстинала храна. Ако валеше дъжд, можехме да се разхождаме по покритата аркада на външния двор. През лятото, когато слънцето нагорещяваше керемидите, можехме да плуваме в едно басейнче във вътрешния двор, което се пълнеше от изворна вода. Нищо тук не беше наше, разбира се. Този дворец и просторните земи около него - всичко, принадлежеше на шестгодишния крал Мордред.Сийнуин беше свикнала с разкоша, може би не чак така разточителен, но все пак изобщо не се притесняваше от постоянното присъствие на роби и прислужници, за разлика от мен. Освен това тя се разпореждаше толкова кротко и умело, че в двореца цареше спокойствие и доволство. Сийнуин командваше слугите и надзираваше работата в кухните, тя водеше сметките и въпреки цялата й заетост, усещах, че Кум Исаф й липсва и затова понякога вечер, докато разговаряхме, сядаше до мен с хурката си и започваше да преде.
Доста често говорехме за Мордред. Преди да заживеем с него и двамата се надявахме, че приказките за неговия характер са преувеличени. Но те не бяха. Ако за някое дате може определено да се каже, че е лошо, то това беше Мордред. Той започна да се държи безобразно от първия ден, в който пристигна с волска кола от дома на Кълхуч близо до Дурновария и бе донесен в двора на двореца в Линдинис. Направо го намразих, Бог да ми прости. Беше само едно дете, а аз го ненавиждах.
Кралят беше дребен за възрастта си, но като изключим уродливия му крак, имаше добро телосложение със здрави мускули и никакви излишни тлъстини. Лицето му беше кръгло и първото нещо, което се набиваше на очи беше огромният му нос — имаше форма на патладжан и ужасно загрозяваше горкото дете. Мордред беше с тъмнокестенява естествено къдрава коса, разделена на път по средата, но беше толкова остра, че не падаше от двете страни на главата, а стърчеше. Заради това другите деца в Линдинис го наричаха „Метлата“, но винаги зад гърба му. Мордред беше едва шест годишен, а в погледа му имаше толкова предпазливост и подозрителност, че очите му бяха като на голям човек въпреки крехката му възраст и изобщо не ставаха по-добри с течение на времето. Беше умно момче, но упорито отказваше да се учи. За обучението на Мордред отговаряше менестрелът на нашия дом — един сериозен млад човек на име Пирлиг. Той трябваше да научи малкия крал да чете, да смята, да пее, да свири на арфа и да запомни имената на Боговете и на всичките си царствени предци. Мордред обаче обяви война на Пирлиг.