Исках да науча нещо повече за меча, но Мерлин не пожела да ми разкаже.
— Вече няма значение — промълви той — всичко свърши. Съкровищата ги няма. Нимю ще ги търси, предполагам, но аз вече съм твърде стар, прекалено стар.
Не исках да слушам такива приказки. След всичко, което бе направил за да открие Съкровищата, той сякаш бе решил да се откаже от тях. Дори Свещения съд, заради който бяхме рискували живота си в Лейн, като че ли вече нямаше значение за него.
— Ако Съкровищата все още съществуват, господарю, те могат да бъдат намерени — настоявах аз. Той се усмихна снизходително.
— И ще бъдат намерени — отсече друидът. — Разбира се, че ще бъдат намерени.
— Тогава защо да не ги намерим ние?
Мерлин въздъхна сякаш отегчен от моите въпроси.
— Защото са скрити, Дерфел, а над скривалището им е направена магия за неоткриваемост. Сигурен съм. Усещам го. затова ще трябва да чакаме, докато някой реши да използва Свещения съд. Когато това стане, лесно ще разберем, защото само аз знам как трябва да се използва Свещения съд и ако някой друг призове неговата сила, ще потопи цяла Британия в ужас — тук Мерлин сви рамене. — Ще чакаме да настъпи ужаса, Дерфел, и тогава ще отидем право в сърцето му и там ще открием Свещения съд.
— И кой мислиш, че го е откраднал? — упорствах с въпросите си аз.
Той разтвори ръце, за да покаже неведението си.
— Хората на Ланселот може би. За да го дадат на Сердик. Или може би ония двамата близнаци от Силурия. Доста ги подцених, нали? Не че има някакво значение сега. Само времето ще покаже, Дерфел, кой го е взел, само времето. Чакай да видим ужаса и тогава ще го намерим.
Мерлин сякаш нямаше нищо против да чака, и докато чакаше разказваше стари приказки и слушаше нови, макар от време на време да се вмъкваше в стаята си, която гледаше към външния двор, за да направи някоя магия, обикновено за здравето и благополучието на Моруена. Все още предричаше бъдещето — пръсваше слой изстинала пепел върху плочите в двора и пускаше някоя безобидна змия да си проправи път през нея, после разчиташе бъдещето по оставените в пепелта извивки. Забелязах обаче че предсказанията му бяха доста скучни и оптимистични. Не му се занимаваше много с тази работа. Все още обаче притежаваше някаква сила да прави магии, защото когато Моруена се разболя от треска той направи заклинание над вълна и черупки от буков жълъд, после й даде буламач от смачкани листни въшки и треската изчезна. Но когато Мордред се разболяваше, Мерлин винаги се опитваше с магиите си да влоши състоянието му, ала кралят така и не умря, победен от някоя болест.
— Демонът го закриля — обясни Мерлин, — а тия дни аз съм твърде слаб, за да се справям с млади демони.
Облягаше се върху възглавниците и започваше да гали някоя котка в скута си. Винаги е обичал котки, а в Линдинис имахме много от тези животинчета. Мерлин се чувсташе доста добре в двореца. Двамата с него бяхме приятели, той беше страстно привързан към Сийнуин и към трите ни дъщери. За него се грижеха старите му прислужници от Хълма — Гулидин, Рала и Кадуг. Децата на Гулидин и Рала растяха заедно с нашите и всички се бяха съюзили срещу Мордред. Докато кралят навърши дванадесет, Сийнуин вече беше раждала пет пъти. Трите момичета оцеляха, но и двете момчета умряха по-малко от седмица след раждането. И Сийнуин обвинява злия дух на Мордред за тяхната смърт.
— Не иска други момчета в двореца — заключи тъжно тя, — само момичета.
— Мордред скоро ще си тръгне оттук — уверих я аз, вече броях дните до петнадесетия му рожден ден, когато щеше да поеме кралската власт в Думнония.
И Артур очакваше този рожден ден с нетърпение, но и със страх, защото се боеше, че Мордред ще развали всичко постигнато от него. В онези години Артур често идваше в Линдинис. Чувахме шума от копитата на коня му във външния двор, после вратата се отваряше и гласът му отекваше из големите полупразни стаи на двореца.
— Моруена! Серен! Даян!
И нашите три златокоси дъщери се затичваха или заклатушкваха към него и потъваха в огромната му прегръдка. После ги засипваше с подаръци — мед на восъчна пита, малки брошки или някоя изящна черупка от охлюв. След това окичен с дъщерите ни, ни намираше из стаите, където и да бяхме, и ни разказваше последните новини около себе си: възстановен мост, отворено съдилище, честен магистрат — истинско откритие, екзекутиран разбойник по пътищата; или пък ни разправяше за някое природно чудо — морска змия, забелязана далеч от брега, теле родено с пет крака, а веднъж ни разказа за някакъв фокусник, който гълтал огън.