Тържествената част на деня обаче не беше приключила. Артур ни бе наблюдавал внимателно и бе забелязал всички, които бяха избегнали нечия прегръдка. Всички тези непокорни души бяха извикани двама по двама в голямата дворцова зала, където трябваше да изгладят отношенията помежду си. Артур пръв даде пример като прегърна Сенсъм, а след него и Мелуас, детронирания крал на белгите, когото Артур бе заточил в Иска. Мелуас прие целувката на мира с тромава благосклонност, но месец по-късно умря — ял развалени стриди на закуска. Съдбата, обичаше да казва Мерлин, е неумолима.
Тези по-интимни актове на помирение неизбежно забавиха сервирането на храната, тъй като пиршеството трябваше да се проведе именно в голямата зала на двореца, където Артур водеше враждебно настроени един към друг воини. Затова все повече и повече медовина се носеше в градината, където отегчените мъже чакаха и се опитваха да познаят кой ще бъде следващият, извикан от Артур. Знаех, че и мен ще извика, защото през цялата церемония грижливо бях отбягвал Ланселот. И наистина Хигуид, прислужникът на Артур, ме откри и настоя да отида в залата, където ме очакваше Ланселот и неговите придворни. Артур бе убедил и Сийнуин да присъства и за да се чувства по-добре, бе поканил и брат й Кунеглас да дойде. Ние тримата стояхме в единия край на залата, а Ланселот и хората му — в другия край, пък Артур, Галахад и Гуинивиър бяха на платформата, където бе сложена масата за угощението. Артур бе грейнал в усмивка срещу нас.
— В тази стая се намират — заяви той — едни от най-близките ми приятели. Крал Кунеглас — най-добрият съюзник, който човек може да си пожелае и в мир, и във война, крал Ланселот, който ми е като брат, лорд Дерфел Кадарн, най-смелият от моите смели мъже и скъпата принцеса Сийнуин — усмихна се той още по-широко.
Стоях вдървено като плашило в грахова нива. Сийнуин изглеждаше прекрасно, Кунеглас зяпаше по рисувания таван, Ланселот се мръщеше, Амхар и Лохолт се опитваха да изглеждат войнствени, а по твърдите лица на Динас и Лавейн бе изписано единствено презрение. Гуинивиър ни наблюдаваше внимателно, а поразителните й черти бяха неразгадаеми, макар да подозирах, че се отнасяше към тази измислена церемония, която бе толкова скъпа на нейния съпруг, с презрение не по-малко от това на Динас и Лавейн. Артур горещо желаеше мир и само той и Галахад не изглеждаха смутени от ситуацията.
Тъй като всички мълчахме, Артур разпери ръце и слезе от подиума.
— Настоявам всичко лошо между вас да изчезне и да бъде забравено веднъж за винаги — каза той и пак зачака. Аз мръднах с крак, Кунеглас подръпна дългите си мустаци.
— Моля ви — прозвуча отново гласът на Артур. Сийнуин едва забележимо сви рамене.
— Съжалявам за обидата, която ви нанесох крал Ланселот.
Артур, доволен че ледът започна да се разтопява, се усмихна към краля на белгите.
— Е, кралю господарю — подкани той Ланселот да отговори, — ще й простите ли?
Ланселот, облечен в онзи ден целия в бяло, хвърли един полед към Сийнуин и се поклони.
— Това прошка ли е? — изръмжах аз.
Ланселот се изчерви, но успя да се издигне до очакванията на Артур.
— Не изпитвам никаква вражда към принцеса Сийнуин — каза сковано той.
— Ето! — Артур посрещна с доволство злобните думи и разпери ръце да покани двамата да пристъпят напред. — Прегърнете се. Ще има мир!
Двамата се приближиха, целунаха се по бузите и отстъпиха назад. В жеста имаше толкова топлина, колкото в онази нощ, пълна с ярки звезди, когато чакахме около Свещения съд сред скалите до Лин Сериг Бач, но Артур беше доволен.
— Дерфел — погледна той към мен. — Ти няма ли да прегърнеш краля?
Целият се стегнах в очакване на конфликта.
— Ще го прегърна, господарю, след като неговите друиди оттеглят заплахите си срещу принцеса Сийнуин.
Настъпи мълчание. Гуинивиър въздъхна и тупна с крак по мозаечния под на подиума (беше взела тези мозайки от Линдинис). Изглеждаше величествена както винаги. Беше облечена в черна рокля, подходяща за този тържествен ден. А по роклята бяха зашити десетки сребърни лунички. Червената й коса бе усмирена в стегнати плитки, навити около главата й и закрепени с две златни шноли с формата на дракон. На врата си носеше варварската сакска огърлица, която Артур й беше изпратил след една отдавна отминала битка със саксите на Аел. Тогава ми беше казала, че накитът не й харесва, но той изглеждаше великолепно на бялата й шия. Може да е изпитвала презрение към начинанието на своя съпруг, но въпреки това бе направила всичко възможно, за да го подкрепи.