— какви заплахи? — погледна ме студено тя.
— Те знаят — отговорих аз вперил поглед в близнаците.
— Никог не сме заплашвали — запротестира Лавейн.
— Но можете да направите така че звездите да изчезнат — обвиних го аз. Динас си позволи да изобрази една бавна усмивка на жестокото си красиво лице.
— Малката звезда от пергамент ли, лорд Дерфел? — попита той с престорена изненада. — Това ли наричате обида?
— Това беше вашата заплаха.
— Милорд — обърна се Динас към Артур, — та това беше детски номер. Не значеше нищо.
Артур отмести поглед от мен към друидите.
— Заклеваш ли се в това? — попита той.
— В живота на брат ми — заяви Динас.
— А брадата на Мерлин? — продължих аз. — Още ли е у вас?
Гуинивиър въздъхна като че ли искаше да каже, че ставам досаден. Галахад смръщи вежди. Навън гласовете на воините ставаха все по-пияни и буйни. Лавейн погледна към Артур.
— Вярно е, лорд — започна той вежливо, — че притежавахме плитка от брадата на Мерлин, която Сердик отряза, задето Мерлин го обиди. Но кълна се в живота си, лорд, ние я изгорихме.
— Ние не воюваме със старци — изръмжа Динас, после погледна към Сийнуин и добави, — нито с жени.
Артур се усмихна доволен.
— Хайде, Дерфел, прегърнете се. Искам да има мир между най-скъпите ми приятели.
Все още се колебаех, но Сийнуин и брат й ме подтикнаха напред и аз трябваше за втори и последен път в живота си да прегърна Ланселот. Първия път си прошепнахме обиди, но сега мълчахме. Само се целунахме и се разделихме.
— Сега ще има мир между вас — упорстваше Артур.
— Кълна се в това, господарю — казах аз сковано.
— Не изпитвам никаква вражда — довърши церемонията Ланселот със същата студенина.
Артур трябваше да се задоволи с нашето насила наложено помирение. Той въздъхна с облекчение като че ли току-що бе завършила най-тежката част от деня. След това прегърна и двама ни и накрая настоя Гуинивиър, Галахад, Сийнуин и Кунеглас да разменят целувки.
Нашето изпитание завърши. Последните жертви на Артур бяха собствената му съпруга и Мордред, а това изобщо не ми се гледаше, така че поведох Сийнуин извън стаята. По молба на Артур Кунеглас остана в залата, така че ние се оказахме сами.
— Съжалявам за всичко това — промълвих аз.
— Беше неизбежно изпитание — вдигна тя рамене.
— Не му вярвам на това копеле — злобно изсъсках аз. Тя се усмихна.
— Ти, Дерфел Кадарн, си велик воин, а той е само Ланселот. Нима вълкът се страхува от заека?
— Страхува се от змията — уточних аз мрачно. Не ми се искаше да се изправя пред приятелите си и да им разправям за помирението с Ланселот, така че тръгнахме със Сийнуин из изящните стаи на Морския дворец, в които имаше вградени в стените колони, украсени с орнаменти подове и тежки бронзови лампи, увиснали на дълги железни вериги от тавани с изписани върху тях ловни сцени. На Сийнуин всичко й се видя великолепно, но и студено.
— Като самите римляни — добави тя.
— Като Гуинивиър — поправих я аз кисело. Стигнахме до някакви стълби, които ни отведоха до кухните, където кипеше усилена работа. Там намерихме една врата, зад която открихме задните градини. В тях се отглеждаха плодове и зеленчуци, подредени в прави лехи.
— Не мога да си представя — казах аз, когато се озовахме на чист въздух, — че това Братство на Британия ще успее да постигне нещо.
— Ще постигне, ако всички гледате сериозно на клетвите си.
— Може би — съгласих се аз и внезапно спрях смутен, защото пред мен тъкмо се изправяше над една леха с магданоз по-малката сестра на Гуинивиър, Гуенхуивач.
Сийнуин щастливо я поздрави. Бях забравил, че те дълги години са били приятелки, докато Гуинивиър и Гуенхуивач живееха като изгнанички в Поуис. След като се целунаха Сийнуин доведе Гуенхуивач при мен. Мислех, че Гуенхуивач може би се чувства засегната задето не се ожених за нея, но тя изглежда не беше злопаметна.