Щом имаше лунна шахта, значи мазето вероятно излизаше някъде в страничната градина на двореца. Гуенхуивач потвърди моето предположение.
— По-рано тук имаше вход — каза тя, сочейки към една нащърбена линия в покритата с катран тухлена стена някъде в средата на надлъжната стена, — продуктите можеха да се донасят направо от мазето, но Гуинивиър удължи арката, виждате ли? И я покри с чимове.
Нямаше нищо зловещо в този храм освен черният цвят, тъй като нямаше нито идол, нито жертвен огън, нито олтар. Ако имаше нищо неприятно, то беше разочарованието, което предизвикваше сравнението между великолепието на стаите на горните етажи и това грубо мазе с безбройните му арки. Изглеждаше тромаво и дори малко мръсно. Римляните щяха да знаят как да превърнат това помещение в достоен за Богинята храм, помислих си аз, а най-доброто, което беше успяла да постигне Гуинивиър беше да превърне тухленото мазе в черна пещера, макар че ниският трон, направен от монолитен черен камък бе доста внушителен, но аз предполагах, че това е същият трон, който бях видял в Дурновария. Гуенхуивач мина покрай трона и дръпна черната завеса настрани, колкото Сийнуин да мине отдолу. Двете прекараха доста дълго време зад завесата, но когато излязохме от мазето Сийнуин ми каза, че всъщност нямало нищо особено за гледане там.
— Само една малка черна стая с голямо легло и много миши дърдонки.
— Легло ли? — попитах аз подозрително.
— Легло за вълшебни сънища — каза твърдо Сийнуин, — точно като онова в кулата на Мерлин.
— И само това ли? — все още изпитвах подозрения. Сийнуин сви рамене.
— Гуенхуивач се опита да ми намекне, че го използват и за други цели — каза тя с укор, — но нямаше доказателства, и накрая трябваше да признае, че сестра й спи там, за да получава сънища — Сийнуин тъжно се усмихна. — Мисля, че горката Гуенхуивач не е наред в главата. Убедена е, че един ден Ланселот ще дойде да я вземе.
— Какво? — не повярвах на ушите си.
— Влюбена е в него бедната — каза Сийнуин. Преди да се разделим с Гуенхуивач се опитахме да я убедим да дойде с нас в предната градина, но тя отказа. Нямало да я посрещнат радушно, сподели тя и забърза нанякъде, хвърляйки подозрителни погледи наляво и надясно. — Бедната Гуенхуивач — повтори Сийнуин, после се засмя. — Колко типично за Гуинивиър, нали?
— Кое по-точно?
— Да се запали по такава екзотична религия! Защо не може да почита Боговете на Британия като всички нас? Не, трябва да намери нещо странно и трудно — Сийнуин въздъхна, после ме хвана под ръка. — Наистина ли трябва да останем за угощението?
Тя все още се чувстваше слаба, още не се беше възстановила след раждането.
— Артур ще ни разбере, ако не отидем — казах аз.
— Но не и Гуинивиър — въздъхна тя, — май ще е по-добре да се стегна.
Вървяхме покрай западната стена на двореца, покрай високата дървена палисада около лунната шахта на храма и бяхме стигнали до края на дългата аркада. Спрях Сийнуин преди да завием и сложих ръце на раменете й.
— Сийнуин от Поуис — казах, загледан в удивителното й красиво лице, — обичам те.
— Знам — усмихна се тя, повдигна се на пръсти и ме целуна, после ме поведе още няколко крачки напред за да хвърлим един поглед отвисоко в красивата градина на Морския дворец. — Ето — рече развеселено тя — ето го Артуровото Братство на Британия.
Градината бе пълна със залитащи пияни мъже. Твърде дълго ги бяха държали на медовина и без храна и сега те усърдно се прегръщаха и си обещаваха вечно приятелство. Някои прегръдки се бяха изродили в срещи по борба, а участниците ожесточено се търкаляха по цветните лехи на Гуинивиър. Двата хора отдавна се бяха отказали от опитите си да пеят тържествени песни и сега някои от певиците вече пиеха заедно с воините. Не всички мъже бяха пияни, разбира се, но трезвите гости се бяха оттеглили на терасата, за да закрилят жените. Много от тях бяха придворни дами на Гуинивиър, сред които беше и Люнет, моята първа отдавна отминала любов. И Гуинивиър беше на терасата и с ужас гледаше как опустошаваха градината й, макар че това си беше нейна лична грешка, защото беше предложила на мъжете специална силна медовина и сега поне петдесетина от воините вдигаха пиянска врява в градината — някои бяха изтръгнали подпорните колчета на цветята и ги размахваха като мечове, виждах поне един с разкървавено лице, а друг дърпаше разклатения си зъб и проклинаше своя брат по клетва, който го беше ударил. Друг пък бе повърнал върху кръглата маса.