Мисля, че едва ли щях да с учудя повече, ако самият Мерлин се беше отказал от старите Богове, за да прегърне кръста. За Сенсъм, разбира се, това беше двоен триумф, защото като се ожени за сестрата на Артур, той не само се озова в кралския Съвет. С покръстването на Моргана Сенсъм нанесе голям удар на езичниците. Някои хора навъсено го обвиняваха в опортюнизъм, но честно да си кажа мисля, че той наистина обичаше Моргана по някакъв свой пресметлив начин, а тя без съмнение го обожаваше. Двама умни хора, обединени от недоволството си от живота. Сенсъм винаги смяташе, че трябва да заема по-високо място, от това което заемаше, а Моргана, някога красавица, сега негодуваше срещу съдбата, която й отреди огън да изкриви тялото й и ужасно да обезобрази лицето й. Негодуваше и срещу Нимю, защото някога Моргана беше най-доверената жрица на Мерлин, а по-младата Нимю си беше присвоила това място. За да си отмъсти сега, Моргана стана най-ревностна християнка. Започна да служи на Христос толкова пламенно, колкото преди служеше на по-старите Богове — след брака й със Сенсъм тя насочи цялата си огромна енергия за постигане на мисионерските амбиции на съпруга си.
Мерлин не присъства на сватбата, но това не му попречи да се позабавлява за сметка на това събитие.
— Тя е самотна — каза ми той, когато чу новината, — а господарят на мишките поне ще й прави компания. Не мислиш, че се чифтосват двамата, нали? Мили Богове, Дерфел, че ако бедната Моргана се съблече пред Сенсъм, той нали ще си изповръща червата! Пък и той не знае как да се чифтосва. Не и с жени във всеки случай.
Бракът не смегчи характера на Моргана. В Сенсъм тя откри човек, който с готовност се оставяше да бъде ръководен от нейните умни съвети, така че тя можеше да подкрепя амбициите му с цялата си неизтощима енергия, но за останалите хора Моргана си беше както и преди опърничава и мрачна жена, скрита зад своята отблъскваща златна маска. Тя продължи да живее в Инис Уидрин, но вече не на Хълма на Мерлин, а в къщата на епископа в границите на светилището. Оттам Моргана виждаше обгорения Хълм, където живееше нейният враг Нимю.
Нимю, изоставена от Мерлин сега, бе убедена, че Моргана е откраднала Съкровищата на Британия. Според мен нейното убеждение бе породено единствено от омразата й към Моргана — за Нимю покръстената жрица бе най-големият предател на Британия, защото бе изоставила Боговете, за да стане християнка. Затова където и да видеше Моргана, Нимю плюеше по нея и я засипваше с проклятия, които Моргана веднага й връщаше. Двете никога нямаше да се помирят. Веднъж по настояване на Нимю и аз се изправих срещу Моргана заради изгубения Свещен съд. Беше минала близо година от сватбата и въпреки че вече се обръщаха към мен с титлата лорд и бях един от най-богатите хора в Думнония, все още малко се страхувах от Моргана. Когато бях дете, тя имаше страшна власт и ужасяващ вид и управляваше Хълма с тежка и груба ръка, винаги готова да накаже с жреческия жезъл. И сега, след толкова години, старото страхопочитание отново се събуди в мен.
Срещнах я в една от новите сгради на Сенсъм в Инис Уидрин. Най-голямата от тези стаи бе с размери на кралска зала за угощения — тук десетки свещеници се учеха как да разпространяват Христовата вяра. Тези свещеници започваха своето обучение на шестгодишна възраст, на шестнадесет ги провъзгласяваха за светци и ги изпращаха по пътищата на Британия да печелят привърженици и да ги покръстват. По време на пътуванията си често срещах такива ревностни мъже. Те се движеха по двойки, само с една малка торба и тояга, но понякога ги придружаваха и жени, върху които тези мисионери оказваха странно влияние. Свещениците не изпитваха страх. Всеки път когато ги срещах ме засипваха с предизвикателства и ме подканваха, ако смея, да отрека техния Бог. Аз винаги признавах неговото съществуване, но след това заявявах, че и моите Богове съществуват, при което те започваха да ме проклинат, а жените с тях виеха срещу мен и съскаха какви ли не обиди. Веднъж двама от тия фанатици изплашиха дъщерите ми и аз трябваше да използвам дръжката на копието си. Признавам, че вложих доста сила в това, защото накрая имаше една счупена глава и една изкълчена китка, при това нито едно от двете не беше мое. Артур настоя да се явя пред съда като доказателство за това, че дори най-привилегированите думнонци не стоят над закона. Така се озовах в съдилището в Линдинис, където един християнски магистрат ме обвини за това, че съм счупил костите на мисионера, за което трябваше да платя в сребро като глобата бе в размер половината от собственото ми тегло.