— Обидата, нанесена от сина ми, е отвратителна, и само той може да се защитава.
— Аз ще го защитавам! — държах аз на своето. После и Кълхуч застана до мен, настоявайки той да се бие за Тристан. Кралят само ни гледаше, вдигна уморено дясната си ръка и даде някакъв знак.
Копиеносците на Кърнау, уведомени за намеренията на своя крал от червенокосия воин и плешивия му другар, изградиха стена от щитове. Стената бе само от двама души в дълбочина. Воините на първия ред притиснаха щитовете си един до друг, а другарите им отзад вдигнаха своите щитове, за да предпазват главите на хората отпред. Прозвуча заповед и всички хвърлиха копията си на земята.
— Копелета — изръмжа Кълхуч, защото разбра какво бяха намислили. — Ще ги разбием ли, лорд Дерфел?
— Да ги разбием, лорд Кълхуч — отвърнах аз.
Хората на Марк бяха четиридесет, а ние трима. Четиридесетте тръгнаха бавно напред, надничайки между щитовете. Нямаха копия и не бяха извадили мечове, не идваха да ни убият, а да ни обездвижат.
Двамата с Кълхуч ги атакувахме. От години не ми се беше налагало да разбивам стена от щитове, но старата лудост ме обзе и аз изкрещях името на Бел, после на Сийнуин и замахнах с Хюелбейн към нечии очи, човекът се наведе и аз блъснах с рамо там, където щитът му опираше в друг.
Стената поддаде и аз с победоносен вик ударих някого по тила с дръжката на Хюелбейн, след това изправих острието напред, за да разширя пролуката. В истинска битка моите хора досега щяха да са тръгнали след мен да отварят все по-голям процеп, проливайки по земята кръвта на враговете. Но сега зад мен нямаше никой, а пред мен нямаше оръжия, само щитове и пак щитове. И въпреки че се въртях в кръг и Хюелбейн свистеше около мен, тези щитове неумолимо настъпваха. Не смеех да убивам, щеше да бъде непочтено да посегна на живота на хора, които съвсем съзнателно оставиха оръжието си. Единственото, което можех да направя, бе да се опитам да ги сплаша. Но те знаеха, че животът им е вън от опасност, затова щитовете ме обградиха, притиснаха ме и накрая Хюелбейн замря неподвижен, а аз се оказах приклещен между щитовете на воините от Кърнау.
Чух Артур да вика някаква команда и предположих, че някои от хората на Кълхуч и моите копиеносци са се опитали да се притекат на помощ на господарите си, но Артур ги спря. Не искаше кръвопролитие да породи вражда между Кърнау и Думнония. Искаше само тази мрачна работа да бъде свършена.
Кълхуч също бе заклещен. Беснееше срещу обградилите го копиеносци, наричаше ги посерковци, кучета, червеи, но хората от Кърнау изпълняваха дадените им заповеди. Никой от нас не трябваше да пострада, трябваше само да ни държат здраво притиснати с щитовете си. Така можехме единствено, като Изолда, да стоим и да гледаме. Най-добрият боец на Кърнау пристъпи напред, свалил ниско острието на меча си, и се поклони на своя принц.
Тристан знаеше, че ще умре. Бе свалил лентата от главата си и я бе завързал на меча. Сега целуна лененото парче, после вдигна меча, докосна острието на Силан и мина в атака.
Силан отби удара му. Стоманеният звън се понесе към дървената палисада, блъсна се в нея и се върна. Мечовете отново прокънтяха при втората атака на Тристан, който този път завъртя острието отдолу нагоре. Силан отново отби, без никакво усилие, почти отегчен. Тристан продължи да напада. Ударите му валяха един след друг. Той се опитваше да изтощи Силан и да преодолее защита му с цялата бързина на която беше способен. Но единственото което постигна бе да измори собствената си ръка и щом спря за миг да поеме дъх и отстъпи крачка назад, Силан го нападна.
Атаката бе много добра. Дори красива, ако ти прави впечатление, когато някой използва меча както трябва. Ударът беше дори милостив, защото Тристан даже и не разбра кога загуби душата си, не му остана време за последен поглед към любимата, скрита в сенките на замъка. Успя само да се взре в своя убиец и кръвта шурна от прорязаното му гърло по бялата риза. После изпусна меча, издаде предсмъртен задавен стон и, когато душата му отлетя, се строполи неподвижен.
— Справедливостта е въздадена, кралю господарю — обяви Силан мрачно, след като освободи острието на меча си от врата на Тристан. Копиеносците, които ме бяха заобиколили, отстъпиха без да смеят да ме погледнат в очите. Вдигнах Хюелбейн, сивото му острие се разми пред очите ми, замъглени от нахлулите сълзи. Чух писъците на Изолда, когато хората на съпруга й избиха шестимата верни на Тристан копиеносци и хванаха своята кралица. Затворих очи.