Не исках да виждам Артур. Не исках да разговорям с Артур. Отидох до брега и отправих молитва към Боговете. Молех ги да се върнат в Британия, а докато се молех хората от Кърнау отведоха кралица Изолда към двата черни кораба, които чакаха край брега. Но те не я отведоха обратно у дома в Кърнау. Принцесата на Юи Литайн, това дете на петнайсет лета, което бе тичало босо сред вълните, чиито глас бе като шепота на моряците-призраци, възседнали морските ветрове, бе привързано към един кол и затрупано с довелечени от морето дърва, с които бе засипан брега при Халкум. И там пред очите на неумолимия й съпруг, тя бе изгорена жива. Трупът на нейния любим бе изгорен на същата клада.
Не исках да оставам с Артур. Не исках да говоря с него. Оставих го да си върви, а аз спах в тъмния стар замък, където бяха спали двамата влюбени. Върнах се в Линдинис и тогава разказах на Сийнуин за клането в мочурищата, когато убих невинни, за да не престъпя клетва. Разказах й за смъртта на Изолда, която гореше и пищеше, а мъжът й я гледаше.
Сийнуин ме прегърна.
— Нима не знаеше, че Артур може да бъде суров? — тихо попита тя.
— Не.
— Той единствен стои между нас и ужаса — каза тя, — как би могъл да не бъде суров?
Дори сега, като затворя очи понякога, виждам онова дете да излиза от морето с усмихнато лице, слабото й телце очертано от впитата мокра рокля, а ръцете й протегнати към любимия. Не мога да чуя писък на гларус и да не си я представя. Тя ще ме преследва до последния ми ден, а след смъртта ми, където и да отиде моята душа, знам, че ще я срещна. Едно дете, убито от един крал, законно, в Камелот.
Не бях виждал Ланселот, нито някой от хората му, години след клетвата при Кръглата маса. Амхар и Лохол, близнаците на Артур, живееха във Вента, столицата на Ланселот, и командваха по един отряд копиеносци, но единствените сражения, които водеха, бяха в кръчмите. Динас и Лавейн също живееха във Вента, бяха главни жреци в храм, посветен на римския Бог Меркурий и техните церемонии съперничеха на ритуалите, извършвани в дворцовата църква на Ланселот, осветена от епископ Сенсъм. Сенсъм често посещаваше Вента и разправяше, че белгите изглеждали доста доволни от Ланселот, което според нас означаваше, че не въставаха открито срещу своя крал.
За тези години Ланселот и неговите приятели много пъти идваха в Думнония, но най-често прекосяваха границата и отиваха в Морския дворец. Понякога стигаха и до Дурновария, за да присъстват на някой по-голям пир. В такива случаи аз просто не отивах на угощенията и нито Артур, нито Гуинивиър ме упрекваха за това. Не бях поканен на голямото погребение след смъртта на Илейн, майката на Ланселот.
В интерес на истината Ланселот не беше лош владетел. Не беше Артур, не се интересуваше изобщо от качеството на раздаваното правосъдие, нито от това дали данъците се събираха честно, не го беше грижа и за пътищата в страната. Той просто не обръщаше внимание на тези неща, но тъй като и преди него никой владетел не се бе занимавал с подобни въпроси, хората не правеха разлика. Подобно на Гуинивиър, Ланселот се интересуваше единствено от собствените си удобства и точно като Гуинивиър Ланселот си построи разкошен дворец, който напълни със статуи, ярки стенописи и разбира се, окачи из стаите многобройните си огледала, в които можеше да се възхищава на собственото си безкрайно повтарящо се изображение. Парите за този разкош идваха от данъците и ако някому се струваше, че данъците са твърде тежки, оставаше му радостта, че поне не бе заплашен от нападенията на саксите. За всеобща изненада Сердик спазваше обещанието, дадено на Ланселот, и страшните сакски копиеносци стояха далеч от богатите земи на белгите.
Но то нямаше и нужда от грабителски набези, защото Ланселот бе поканил саксите да дойдат и да живеят в кралството му. Продължителните дългогодишни войни бяха намалили населението и сега горите заплашваха да погълнат обширни ивици плодородна земя. Затова Ланселот поканил хората на Сердик да се заселят там и да обработват запустелите ниви. Саксите дали клетва за вярност на Ланселот, изчистили земите от прораслите гори, построили нови села, плащали си данъците и дори пращали копиеносци в отредите на Ланселот. Разправяше се, че цялата му дворцова охрана се състояла от сакси. Той я наричал Сакската гвардия, а войниците за нея подбирал по височина и цвят на косата. Дълги години само чувах да се говори за тях, докато накрая и сам ги видях — всички бяха високи и руси и носеха брадви, излъскани до блясък. Носеше се слух, че Ланселот плащал данък на Сердик, но когато решихме да обсъдим достоверността на този слух в нашия съвет, Артур гневно отхвърли подобна възможност. Артур не одобряваше, решението на Ланселот да пусне сакски заселници на британска земя, но смяташе, че кралят на белгите има право сам да решава, още повече, че в земята му поне цареше мир. Като че ли мирът оправдаваше всичко.