— Незаконен — в гласа на Галахад имаше укор. — Казва се Передур. Сега е на четири, не е лошо момчето. Всъщност много ми е симпатичен.
— Ти харесваш всички деца — сухо отбелязах аз.
— Не и Метлата — уточни той. Старият прякор на Мордред ни разсмя.
— Представи си, Ланселот имал син! — не можеше да се начуди Сийнуин, развълнувана като всяка жена при подобна новина. На мен появата на още едно кралско копеле изобщо не можеше да ми направи впечатление, но съм забелязъл, че мъжете и жените възприемат тези неща по различен начин.
И Галахад като брат си още не бе сключвал брак. Нямаше и земя, но беше щастлив и запълваше времето си, служейки на Артур като пратеник. Опитваше се да поддържа живо Братството на Британия, макар да забелязах, че съвсем скоро тези задължения започнаха да намаляват. Галахад пътуваше из всички британски кралства, носеше послания, уреждаше спорове и използваше кралското си потекло при решаване на проблемите, които понякога възникваха между Думнония и нейните съседи. Обикновено Галахад изпращаха в Демеция да напомня на Енгас Мак Ейрем, че Поуис е съюзническа страна и пак той трябваше да отнесе новината за смъртта на Изолда на нейния баща. Минаха месеци докато се видим с Галахад след това тъжно пратеничество.
Опитвах се да не виждам и Артур. Бях му прекалено ядосан. Нито отговарях на писмата му, нито ходех на заседанията на съвета. В месеците след смъртта на Тристан Артур два пъти идва в Линдинис, но и двата пъти аз го посрещах със студена учтивост и го оставях веднага щом можех. Той дълго говори със Сийнуин и тя се опита да ни помири, но аз не можех да си избия от главата мисълта за горящото на кладата дете.
Нямаше как да скъсам напълно отношенията си с Артур. Само месеци ни деляха от втората акламация на Мордред и трябваше да се подготвим. Церемонията щеше да се проведе в Каер Кадарн, на две крачки от Линдинис, така че нямаше начин Сийнуин и аз да не участваме. Дори Мордред прояви интерес към приготовленията, може би съзнаваше, че тази церемония най-сетне ще го освободи от всякакъв ред и дисциплина.
— Ти трябва да решиш — казах му един ден — кой ще те провъзгласи за крал.
— Няма ли да е Артур? — попита той начумерен.
— Това обикновено се прави от друид — обясних аз, — но ако искаш християнска церемония, ще трябва да избереш Емрис или Сенсъм.
Той сви рамене.
— Сенсъм, да речем.
— Тогава трябва да идем да говорим с него.
Беше зима. Тръгнахме в един студен ден. Имах и друга работа в Инис Уидрин, но най-напред отидохме с Мордред в християнското светилище. Там един свещеник ни каза, че Сенсъм отслужва литургия и ще трябва да го почакаме.
— Той знае ли, че е дошъл неговият крал? — попитах аз.
— Ще го уведомя, лорд — каза свещеникът и се заклатушка по замръзналата земя.
Мордред бе застанал до гроба на майка си, където дори и в този студен ден бяха коленичили десетина поклонници. Гробът бе много скромен — просто една ниска могилка от пръст с каменен кръст, който изглеждаше малък край оловната урна, поставена тук от епископ Сенсъм за даренията на поклонниците.
— Епископът скоро ще дойде — казах аз. — Вътре ли ще го чакаме?
Мордред поклати глава и смръщи лице, загледан в покритата с трева могилка.
— Тя заслужава по-хубав гроб.
— Мисля, че си прав — съгласих се аз, изненадан, че Мордред проговори без да го питат. — Можеш да го изградиш по свое желание.
— Щеше да е по-добре — каза той злонамерено, — ако друг се беше сетил да й отдаде тази чест.
— Кралю господарю, ние бяхме толкова заети да защитаваме живота на нейния син, че не намерихме време да се тревожим за костите й. Но ти си прав, проявили сме нехайство.
Той ритна мрачно урната, после надникна да види малките съкровища, оставени от поклонниците. Коленичилите край гроба вярващи се отдръпнаха, не от страх пред Мордред (едва ли го бяха познали) по-скоро защото видяха железния амулет, който носех на врата си и разбраха, че съм езичник.
— Защо е била погребана? — неочаквано попита Мордред. — Защо не е била изгорена?
— Защото беше християнка — казах аз, ужасен от невежеството му. — Християните — започнах да обяснявам аз — вярват, че отново ще използват телата си при последното идване на Христос, а ние езичниците смятаме, че в Отвъдния свят ще имаме нови тела-сенки и няма да се нуждаем от старите тела, които, ако можем, изгаряме, за да не оставим духовете си да бродят по земята. Когато нямаме възможност да направим погребална клада, изгаряме косата на умрелия и отрязваме едното му стъпало.