— Ще направя купол над гроба й — реши той, след като изслуша теологическите ми обяснения. Попита ме как бе умряла майка му и аз му разказах цялата история — как Гундлеус от Силурия се ожени за Норуена с вероломен план в главата си, как я накара да коленичи пред него и най-хладнокръвно я уби. Разказах му и как Нимю отмъсти на Гундлеус.
— Тая вещица — промърмори Мордред. Той се страхуваше от Нимю и нищо чудно, тя ставаше все по-свирепа, мършава и мръсна. Живееше сама сред останките от замъка на Мерлин, напяваше заклинанията си, палеше огньове на своите Богове. При нея рядко идваха посетители, но тя понякога, без предизвестие, идваше в Линдинис да търси съвета на Мерлин. Тогава се опитвах да я нахраня, децата бягаха от нея, а тя си тръгваше, разговаряйки сама със себе си, единственото й око блестеше с див пламък, дрехата й изпоцапана с кал и пепел, черната й коса — сплъстена и мръсна. От своето убежище на Хълма тя бе принудена да гледа как християнското светилище се разраства все по-силно и по-добре организирано. Старите Богове, мислех си аз, бързо губеха Британия. Сенсъм, разбира се, с нетърпение чакаше смъртта на Мерлин, за да може сам да сложи ръка на Хълма и да построи църква на обгорелия му връх, но Сенсъм не знаеше, че Мерлин бе завещал цялата си земя на мен.
Застанал до гроба на майка си, Мордред се чудеше защо толкова си приличаха имената на моята най-голяма дъщеря и на мъртвата му майка. Казах му, че Сийнуин и Норуена бяха братовчедки.
— Моруена и Норуена — обясних му аз — са стари поуиски имена.
— Тя обичаше ли ме? — попита Мордред. Тези думи звучаха толкова нелепо в неговите уста, че за малко да зяпна. Може би, помислих си аз, Артур все пак е прав. Може би Мордред наистина ще дорасне до висотата на своите отговорности. Едно бе сигурно, че за всичките години откакто го познавах не бях водил с него такъв любезен разговор.
— Много те обичаше — отвърнах искрено. — Майка ти бе най-щастлива, когато беше с теб. Всичко се случи там горе — посочих аз към почернелия връх на Хълма, където някога се бе издигал замъкът на Мерлин с неговата кула за сънища. Там бе убита Норуена, а Мордред бе измъкнат от ръцете й, за да бъде спасен. Тогава той беше още бебе, дори по-малък от мен, когато съм бил отделен от майка ми Ърс. Дали Ърс бе още жива? Още не бях ходил в Силурия да я търся и това глождеше съвестта ми. Докоснах железния си амулет.
— Като умра — каза Мордред — искам да бъда погребан в гроба на майка ми. Аз сам ще го направя. Каменен купол — заяви той, — а телата ни ще бъдат издигнати на пиедестал.
— Трябва да говориш с епископа — посъветвах го аз. — Сигурен съм, че той с удоволствие ще направи каквото може, за да ти помогне. (Разбира се, ако не трябва той да плаща за куполообразната гробница, помислих си аз цинично.)
Обърнах се, защото чух Сенсъм да бърза към нас през тревата. Той се поклони на Мордред, после поздрави и мен с добре дошъл в светилището.
— Надявам се, че сте дошъл тук да намерите истината, лорд Дерфел?
— Дойдох да посетя онова светилище — посочих към Хълма, — но моят крал има работа при теб.
Оставих ги да разговарят и поведох коня си към Хълма. Минах покрай група християни. Те денонощно се молеха в подножието на Хълма това място да бъде прочистено от езичниците, които все още живееха там. Изтърпях обидите им, изкачих се по стръмния склон и стигнах до портата, която бе паднала съвсем, тъй като се бе счупила и последната й панта. Вързах коня за един кол, останал от някогашната палисада, и взех вързопа с дрехи и кожи, който Сийнуин бе приготвила, за бедните хора, живеещи в убежището на Нимю, за да не измръзнат в студа. Дадох дрехите на Нимю, тя нехайно ги пусна върху снега, след това ме хвана за ръкава и ме задърпа към новата си колиба, която бе построила точно там, където някога беше кулата за сънища на Мерлин. Колибата така вонеше, че за малко да повърна, но Нимю изобщо не забелязваше зловонието. Беше мразовит ден, а вятърът носеше леденостудена суграшица от изток, но въпреки всичко предпочитах да стоя вън, засипван от ледения мокър сняг, но не и да търпя вонята на колибата.
— Виж — гордо каза тя и ми показа един казан, не Свещения съд, а обикновен железен казан, който висеше от подпорна греда и беше пълен с някаква тъмна течност. От гредите, които бяха толкова ниски, че трябваше да се превия одве, за да стоя в колибата, висяха и клончета метличина, крила от прилеп, сменена змийска кожа, счупен рог от елен и снопчета билкови треви. Едва виждах всичко това, защото гъстият дим в колибата изпълни очите ми със сълзи. В другия край проснат върху едно одеяло лежеше някакъв гол мъж и недоволстваше от присъствието ми.