— И ти ли мислиш, че християнството побеждава, Дерфел?
— Страхувам се от тях — признах аз, заслушан в гневния вой, който се чуваше в пондожието на Хълма. Спомних си налудничавите изстъпления на вярващите в Иска и се зачудих докога този фанатизъм ще може да се държи под контрол. — Наистина се страхувам от тях — тъжно повторих аз.
— Християнството няма да победи — презрително сви устни Нимю. — Гледай.
Тя се измъкна изпод наметалото ми и вдигна мръсната си рокля, за да покаже нещастната си голота на християните. Завъртя бедрата си в неприличен жест и нададе вой, който заглъхна във вятъра и чак тогава пусна полите си. Някои от християните се прекръстиха, но, забелязах, че повечето от тях неволно направиха езическия знак против злото с дясната ръка и плюха на земята.
— Видя ли? — попита тя с усмивка. — Те все още вярват в старите Богове. Още вярват. И скоро, Дерфел, ще имат доказателство за тяхната мощ. Кажи това на Мерлин.
Казах на Мерлин. Стоях пред него и му докладвах за двамата крале, които щели да дойдат в Каер Кадарн, но там щял да управлява човек, който не е крал, че мъртва ще бъде взета за булка, загубата ще бъде разкрита, а на врата на едно дете ще надвисне меч.
— Я го повтори, Дерфел — хвърли ми той кос поглед отдолу. Седеше и галеше една стара котка на сиви ивици, която се протягаше в скута му.
Повторих всичко, като добавих и уверението на Нимю, че Свещения съд скоро ще бъде използван. Мерлин се засмя, поклати глава и пак се разсмя. Погали котката в скута си.
— И казваш имала глава на друид, а?
— Главата на Бализ, господарю.
Той почеса котката под брадата.
— Главата на Бализ бе изгорена преди години, Дерфел. Бе изгорена и натрошена на прах. Знам, защото аз я натроших. Троших я докато нищо не остана от нея.
Затвори очи и заспа.
Следващото лято, ден преди пълнолуние, когато дърветата в подножието на Каер Кадар шумоляха, натежали от листа, в една кристална слънчева утрин, когато слънцето грееше над живите плетове блеснали с цветовете на дивата тиква и върбовката, в онази сутрин на древния връх на Каер Кадарн ние провъзгласихме Мордред за крал.
Старата крепост на Каер Кадарн бе пуста през по-голямата част от годината, но това бе нашият кралски хълм, мястото за тържествените кралски ритуали в сърцето на Думнония. Затова укрепленията се поддържаха, но отвътре крепостта представляваше тъжна гледка — разпадащи се къщи, клекнали около голямата занемарена зала за угощения, която сега бе дом за птици, прилепи и мишки. Залата се намираше в по-ниската част на широкия връх на Каер Кадарн, а на по-високото плато, на запад, имаше кръг от камъни, покрити с лишеи, които заобикаляха един огромен плосък скален блок — древният кралски камък на Думнония. Тук великия Бог Бел бе миропомазал своя син полу-Бог, полу-човек — Бели Маур и го бе провъзгласил за първи крал на Думнония. Оттогава, дори в годините на римското владичество, нашите крале биват провъзгласявани на това място за владетели. Мордред се роди на този хълм и тук бе провъзгласен за крал като бебе, но тогава церемонията просто бе признала кралския статут на Мордред без да поверява никакви отговорности в ръцете му. Сега вече той бе възмъжал и щеше да стане крал не само по име, но и на дело. Тази втора акламация освобождаваше Артур от неговата клетва и предаваше на Мордред цялата власт, която някога бе упражнявал Утър.
Тълпите започнаха да прииждат отрано. Залата за угощения бе пометена, украсена със зелени клони, а по стените бяха закачени кралските знамена. На тревата бяха наредени бъчви с медовина и стомни с пиво, димяха огромни огньове, над които се печаха волове, прасета и сърни за угощението. Татуирани воини от Иска се смесиха с изисканите жители на Дурновария и Кориниум, загърнати в бели тоги, всички слушаха менестрелите, които пееха песни специално съчинени за възхвала на характера на Мордред, предсказващи славни върхове в управлението на младия крал. Менестрелите никога не са се интересували от истината.
Аз бях най-добрият боец на Мордред, затова на хълма само аз бях в пълно бойно снаряжение. Вече не носех раздърпаната, зле закърпена ризница, с която се бях сражавал край Лондон. Сега имах нова скъпа ризница, която отразяваше високия ми ранг. Тя беше плетена, но бе украсена със златни пръстени на врата, по края на полите и на ръкавите. Имах лъскави ботуши до коленете с бронзови ленти; ръкавиците ми стигаха до лакътя — към кожата бяха пришити железни пластини, за да пазят ръката и пръстите; шлемът ми бе украсен със сребърни релефи, отзад се спускаше натилник от сплетени железни пръстени, отпред имаше предпазители за лицето, а на върха блестеше златна топка, към която бе привързана току-що разресаната вълча опашка. Имах зелено наметало. Хюелбейн висеше на бедрото ми. Държах и щит, на който по случай тържествената церемония, бе изобразен червеният дракон на Мордред, а не моята бяла звезда.