Саксите си стояха в Лоегир, нашите съдилища раздаваха правосъдие, омъжваха се девойки, раждаха се и умираха деца. Есента дойде с мъгли. Времето си вървеше, появи се и студът. Заклахме животните и вонята от локвите за накисване на лен бе заменена от отвратителната смрад на ямите за щавене на кожи. Току-що изтъкания лен бе натикан в бъчви, пълни с дървесна пепел, дъждовна вода и урината, която бяхме събирали през цялата година. Зимните данъци бяха събрани. А в деня на зимното слънцестоене ние, митраистите, убихме бик за ежегодния празник, с който почитахме слънцето. В същия ден християните почетоха раждането на своя Бог. На Имболк — голямото зимно угощение — нахранихме двеста души в нашата зала като не забравихме да оставим на масата три ножа за невидимите Богове. Направихме и жертвоприношения за реколтата през новата година. Новородените агнета бяха първия знак за събуждането на новата година, после дойде време за оран и сеитба, поникнаха млади клонки по старите голи дървета. Това бе първата нова година откакто Мордред стана крал.
Неговото управление донесе някои промени. Мордред поиска да му бъде даден Зимния дворец на Утър и това не изненада никого. Но аз се изненадах, когато Сенсъм поиска двореца в Линдинис за себе си. Той излезе с това искане пред Съвета, като обясни, че имал нужда от просторния дворец за своето училище и за общността на светите жени на Моргана и освен това искал да бъде близо до църквата, която строеше на върха на Каер Кадарн. Мордред само махна с ръка в знак на съгласие и така ние със Сийнуин бяхме изхвърлени оттам. Но Ърмидс хол беше празен и ние се преместихме в потъналото в мъгли селище край блатото. Артур се изказа против допускането на Сенсъм в Линдинис, както и против искането на епископа кралската хазна да заплати за ремонта на двореца, който според Сенсъм бил необходим поради поразиите, направени от живелите там множество недисциплинирани деца. Мордред обаче отхвърли протестите на Артур. Това бяха единствените самостоятелни решения на Мордред, защото обикновено оставяше Артур да се оправя с работите в кралството. Артур, макар и да не беше вече покровител на Мордред, беше висш съветник и кралят рядко присъстваше на заседанията на съвета (предпочиташе да ходи на лов). Не винаги ходеше на лов за сърни и вълци и на нас с Артур ни стана навик да носим злато като компенсация за отнетата девственост на нечия дъщеря или за срама на нечия съпруга. Това задължение бе много неприятно, но малко бяха щастливите кралства без подобни инциденти.
Онова лято най-малката ни дъщеря, Даян, се разболя. Някаква треска, която не искаше да си отиде или по-скоро идваше и си отиваше, но бе толкова безпощадна, че детето на три пъти щеше да умре. И трите пъти я спасяваха отварите на Мерлин, макар че, каквото и да правеше, старецът не успя напълно да прогони болестта. От трите ни дъщери Даян бе най-буйната. Най-голямата, Моруена, бе чувствително дете, което обичаше да се грижи като майка за по-малките си сестри и обичаше всички домакински работи, все се въртеше из кухнята или наблюдаваше с интерес обработката на лена. Серен, звездата, бе нашата красавица. Това дете бе наследило цялото изящество на майка си, но бе добавила към това мечтателност и собствен чар. Можеше с часове да седи при манестрелите, да учи песните им и да свири на арфа. Но Даян, както винаги казваше Сийнуин, бе моята дъщеря. Даян не се страхуваше от нищо. Можеше да стреля с лък и стрели, обожаваше ездата и на шест години караше из блатото лодка от сплетени върбови клонки като истински рибар. Когато я хвана треската, още не бе навършила шест и ако не се беше разболяла, сигурно щяхме всички да заминем за Поуис, защото близо месец след първата годишнина от акламацията на Мордред кралят внезапно поиска двамата с Артур да отпътуваме за кралството на Кунеглас.
Мордред рядко идваше на заседанията на кралския съвет, но тогава се появи и ни изненада с тази своя заповед. Странна беше и причината за пътуването, но кралят бе твърдо решил да ни изпрати в Поуис. Имаше, разбира се, скрита причина, но тогава нито Артур, нито аз, нито който и да било друг от съвета проумя това с изключение на Сенсъм, защото идеята, както се оказа по-късно, била негова. Доста време ни отне докато разберем какво бе намислил господарят на мишките. Нямахме никакви основания да се отнасяме с подозрение към предложението на краля, защото то все пак изглеждаше достатъчно разумно. Само дето ние с Артур не разбирахме защо трябваше да ни пращат в Поуис и двамата.